Докато феновете на книгата „50 нюанса сиво“ с нетърпение очакват премиерата на филма, в родното фейсбук пространство отново се завъртя коментарът на Леа Коен – писател, музиколог, дипломат и политик от близкото ни минало. Мнението й е публикувано през декември 2012, но очевидно продължава да вълнува привържениците и противниците на скандалния роман. ♦
Един от новите книжни феномени – „50 нюанса сиво”, шества между женското население на планетата с успеха на литературен вибратор.
Авторката на този свръхуспешен роман в три части е британката Е.Л.Джеймс, която вече е продала около 50 милиона екземпляра от своята книга, издадена за година и половина в повече от 30 страни.
Един милион екземпляра за всеки нюанс на сивото е феномен, който заслужава женската публика да се замисли какво чете и какво й се пробутва, при това не тайно и дискретно като в сексшоп, а с овациите на голям публичен успех.
„Литературният” профил на Е.Л.Джеймс странно напомня на профилите на Дж.К.Роулинг и Стефани Майер – тези истински литературни Пепеляшки, които след дълги години, прекарани край домашното огнище и край детските кошарки, изведнъж прописват романи с по хиляди страници, които чудодейно и шеметно скоростно се превръщат във високостойностни уолстрийтски акции, на които могат да завидят Уорън Бъфет, Бил Гейтс и Марк Цукерберг.
Между трите грации на новата свръхпопулярна литература съществува почти очевидна приемственост в „проекта”, който задължително включва след комерсиално изпомпване на литературния ресурс и осребряване на неговата филмирана версия. Това е валидно, както за вампирската серия на Майер, за детските магове и вещици на Роулингс, така и за „50 нюанса”, който още преди да е изстинало мастилото (неподходяща метафора!) върху последния лист, вече е върху наковалнята на успеха в Холивуд, където, както се чува, камшиците и веригите от тази история ще попаднат в нежните ръце на Анджелина Джоли.
Трябва да сме изключително тъпи и наивни, за да си помислим, че тези миловидни женици Майер, Роулинг и Джеймс с многобройна челяд, примерни съпруги и изпълнени с прекрасни добродетели, са били случайно целунати от успеха. Както и че между смяната на пелените и ябълковия пай са измислили онези истории, в които безпощадни вампири преследват добри момичета, за да ги съсипят от любов, докато професионални магьосници измислят сложна машинария за своите обреди в Огуърт Скуул, а млади американски девственици тръпнат от страст по любовници, които безмилостно ги налагат с камшици по задните части.
Повече от очевидно е, че тези книги се появяват след изключително точно проучване на пазара, за който са предназначени, като дългосрочни проекти (подобно на успешните американски сериали тип „Сексът и градът”, „Декстер” и прочее), с участие на армия от специалисти, консултанти и текстови занаятчии. Миловидните женици, превърнати в авторки, са рекламното лица на тази „спонтанно” възникнала продукция и вероятно второстепенна част от проекта. Доказателство даде самата Роулинг, която отдавна се опитва да се раздели с проекта „Хари Потър”, и написа книгата за възрастни „Вакантно място”. Въпреки своята мегаизвестност Роулинг претърпя провал с този личен проект и търговски неуспех (това не е много сигурно – бел. ред.).
Но да се върнем на сивото във всякакъв смисъл творение на британката Джеймс.
Наречена от британския вестник ”Гардиън” „Mom porn“ (порно за майки), трилогията в сиво запълва онази недостатъчно оползотворена търговска ниша на порноиндустрията в САЩ (където книгите на Джеймс са издадени), насочена към най-консервативната клиентела от американски домакини на средна възраст. За да бъдат те дискретно зарибени, издателите си послужват с добре премислен търговски трик: книгата е пусната най-напред в електронен вариант за Kindle (това осигурява дискретен достъп до текста, без свидетели, като в кабина в сексшоп) и чак след първия милион екземпляри, който осигурява достатъчна публична поддръжка за проекта, излиза и книжното тяло.
Нужно е да се знае, че годишните приходи на порноиндустрията в САЩ са по-големи от онези на Майкрософт, Гугъл, Амазон, Ибей, Ейпъл и Нетфликс взети заедно (Microsoft, Google, Amazon, eBay, Yahoo, Apple and Netflix ) и се изчисляват в стотици милиарди. Всеки 39 минути в САЩ се произвежда по един порно филм, който се продава в десетки страни (най-големите консуматори са в Азия). Тази индустрия е подчинена на правила, които експлицитно показват огромното лицемерие на скрития американски пуританизъм : от една страна се филмират сцени на най-разюздано безсрамие, но от друга се спазват закони и правила да не се показват малолетни и половете актове да бъдат заснимани с презервативи (предвид борбата със спин). Табутата в тази порнография са падали постепенно през последните 30 години, докато се стигне и до оторизирането на садо-мазохистични сцени, забранени в миналото.
„50 наюнса” на нещо си експлоатира фантазмите върху това последно табу на благоприличната дамска литература. Героинята, 21 годишна девственица в Сиатъл (ако не беше смешно, щеше да е патетично!), студентка по литература, която се готви за издателски бизнес, се влюбва в безумно красивия, безумно богат, безумно сексуален, безумно щедър и бездънно глупав по мое мнение мечтан принц, който обаче страда от дребен недостатък, за да не бъде идилията пълна. Той обича да побийва с камшици задните части на своите любовници. Този проблем между двамата млади се разисква в редките паузи между еротични сцени с детайлни обяснения като в урок по анатомия и по времето, когато те пътуват в частния му джет, в хеликоптера му (за разнообразие) „Чарли Танго”, в спортния му Мерцедес, в някоя от великолепните му къщи или когато пробват различни марки шампанско (за предпочитане от френските марки Тетингер или Моет). Останала насаме с мислите си и със своето тройно аз (идея на авторката да разтрои героинята между сексуалната й същност, „моята вътрешна богиня”, която редовно се подмокря само при вида на любимия, строгата пуританска съвест и самата Анастазия), тя рядко има време за нещо смислено, извън многобройните „Fuck“ и „Sheet“ , които в текста са повече от запетайките (изреченията са кратки и напълно разбираеми, когато става въпрос за чукане). Отвреме навреме Джеймс си припомня, че Анастазия все пак е завършила литература и трябва да обладава някаква минимална култура. Тогава тя я кара да разсъждава върху единствената книга, цитирана от Джеймс, „Тес Ъбървил”, посредствен роман от също толкова посредствения американски автор от края на 19 век Томас Харди, който разсъждава за сексуалната свобода на нравите сред селското население в Далечния Запад. Или да слуша заедно с любимия ария от Травиата, някаква музика от Пахелбел, ноктюрно от Шопен или пиеса от Бах. В комерсиалния проект „50 нюанса” съществува дори CD с подбрани от Е.Л.Джеймс парчета класическа музика като „амбианс” при четене на книгата.
Разговорите и въобще диалозите в тази книга са толкова досадно повторяеми, с толкова малко смисъл, че читателят се чуди каква изобретателност могат да имат тези двамата в секса, след като главите им са празни от всякаква мисъл. Отговорът е – никаква! Макар че твърдят, за заблуда на американските домакини, че изпитват денонощно сексуален глад един към друг, и се отдават на повторяеми упражнения без никаква еротика в тях, цялата им история се свежда до разправии около един контракт, който трябва да определи точно начините и техниките, по които ще се сношават.
Тази работа с контракта, освен че се съобразява със задължителния „легализъм” на това фабрикувано по поръчка софт порно (героинята е пълнолетна, сцените на насилие стават по взаимно съгласие, пред описанието на всяка сцена на сношение, а те са около 100, има задължително изречение, което по отчайващо идентичен начин описва „звука от скъсването на пликчето с презерватива”), очевидно е породена и от една практика в садо-мазо клубовете участниците да подписват договор, че са съгласни с действията, които се извършват над тях.
Между глупостите, които Анастазия си мисли, докато се подмокря, очаквайки Грей, има няколко, които ми станаха любими: авторката надарява например своята Пепеляшка с културоподобни асоциации, с които се надява да придаде по-смислен характер на баналния секс между двамата: „Собствената ми усмивка е слаба, защото е заслепена от неговата: Икар, който приближава слънцето…” или „Моята съвест е бясна от яд и ме гледа с развети коси като Медуза или като „Викът” на Едуард Мунк, затиснал уши с ръце”. Наистина литературни върхове!
Вулгарността е също част от литературните средства на Джеймс, която не претендира за елегантност. „Много хубаво гълташ сперма. От мен имаш оценка отличен на устен” (Това по повод, че Анастазия трябва да се дипломира скоро). „Той е в мен, пълни ме и ме чука със страшен ритъм.” и т.н.
Докато четях тази книга, отначало от любопитство, а после, за да напиша този текст, си мислех за един друг автор, онзи, който невидимо би трябвало да присъства в писанието на Джеймс. Това е Маркиз дьо Сад, аристократ и писател от времето на либертианството на Френската революция, мъж със странни предпочитания в секса, комуто се приписва любов към мъчения по време на полов акт. Заради книгата си „Жюстин, бедите на нравствеността” дьо Сад попада в затвора. Но книгата му става бестселър, преведена е на немски, италиански и испански още в края на 18 век, обикаля Европа като свидетелство за пълната нравствена разпуснатост на определени класи, бичувани от дьо Сад : висшия клир, благородничеството, богатата зараждаща се буржоазия. Жюстин, измъчвана, обругавана, подлагана на най-долно сексуално третиране (описано от дьо Сад далеч по-разнообразно от домакинската проза на Джеймс) става символ на жената-предмет, на пълното, принудително подчинение в секса и извън него, на социалната грубост към жената и на възмущението на автора от всичко това. Ето защо „Жюстин” е книга в защита на феминизма и в порицание на порока (въпреки неговото колоритно, зрелищно описание). „50 нюанса” на нищото са точно обратното. Тази книга би трябвало да възмути всяка съвременна американка с предложението на Джеймс една съвременна млада жена доброволно да се превърне в предмет, макар и луксозен, в сексуална играчка на капризите на някакъв богаташ. Единственото утешение е, че героите в тази книга са нереални, приличат на ектоплазми, подобно на вампирите или зомбитата, така че тяхната история не може да бъде възприета като послание към младите момичета да търсят удовлетволение в секса чрез подчинение. Онези, които обаче твърдят, че била любовна история, явно са били ощетени да не изпитат истинска страст, иначе веднага биха схванали подмяната. Романът на Джеймс е толкова любовен, колкото може да бъде страстен вибраторът.
Между всеки две сексуални сцени в „Жюстин” дьо Сад предоставя на читателя реферат по някакъв социален, морален или етически въпрос. Между два сексеанса в „50 нюанса” читателят установява, че когато героинята отвори уста, то е само за да каже някоя глупост, поради което прелиства нататък, за да препрочете отново и отново описанието на вече познатите креватни упражнения на двойката.
И все пак, книгата масово се чете и е колосален търговски успех. Дали това не е заради онази невидима бариера, която упражнява сегрегация над женското население на планетата по отношение на порнографията? Акт на женско либертианство, което за първи път има, макар и само литературно, масов характер? Ако това е така, феноменът е социален, подобен на голите демонстрации на украинките от Фемен или на неясните сексуални протести на „Пуси райът”. Но както и при тях, артефактът се смалява до степен на незабележимост пред плоската вулгарност на изказа, който е популярен, без да се харесва.
От всички литературни описания, най-трудно остава описанието на секса. Той трябва да бъде забранен на лоши писатели. Един от начините е те да бъдат осмяни. Така е направил френският автор Алойзиус Шабосо, който вече издаде като реплика на Джеймс книгата си „50 нюанса суросинкяво”. В нея няма толкова много секс, но читателят може да се посмее на воля. Включително над Е.Л.Джеймс.
Леа Коен
