– Учителю, какво трябва да направя, за да не се чувствам вечно недоволен и сърдит? Едни хора говорят прекалено много, други са невежи. Трети – равнодушни. Мразя лъжците и се дразня от клеветниците.
– Ами живей като цветята! – отговорил учителят.
– Какво означава да живея като цветята? – попитал ученикът.
– Погледни внимателно тези цветя – продължил учителят, сочейки туфа перуники в градината. – Те се раждат върху тор, но са чисти и ухаят. Извличат от вонящата пръст всичко полезно и здравословно за тях, но не позволяват на киселата почва да накърни свежестта на листенцата им. Редно е да се тревожиш от собствените си грехове, но не бива да допускаш чуждите пороци да те притесняват. Техните недостатъци са си техни, не твои. А след като не са твои, няма причина да се безпокоиш. Затова упражнявай умението да отхвърляш всичко лошо, идващо отвън. Това означава да живееш като цветята.

На 12 ноември у нас излиза „Животът е приказка“ от Жаума Солер и Мария Мерсе Конангла. Кратки, забавни, наситени с мъдрост и емоция, историите в тази книга ще ни изправят пред основни въпроси за това как живеем, как общуваме и какъв смисъл придаваме на битието си. За да ни припомнят: животът винаги е приказка, от нас зависи каква ще е собствената ни житейска история.

За авторите

Жаума Солер и Мария Мерсе Конангла са признати експерти в областта на психологията и личностното израстване. Създатели са на концепцията за емоционална екология, както и на Института за емоционална екология, който развива и прилага идеите им. Автори са на няколко книги, които се радват на голям успех в Испания: „Емоционална екология“, „Емоционалните кризи“, „Сърце, което чувства, очи, които виждат“, „Двадесетте перли на мъдростта“, „Изживей приказката“ и др.

Любознателността и стремежът към нови познания обуславят пътешествията на авторите по целия свят. Целта им е да опознаят различни култури и традиции, да разширят хоризонтите си. Това им позволява да съчетават в едно хармонично цяло западното знание и източната мъдрост.

Цитати

***
Най-страшното невежество винаги е непознаването на самите нас.

***
Нашето място в света не е въпрос на статус или на мащаби, а на съвест.

***
Истината е, че често дребните неща, които минават незабелязани, могат да предизвикат големи промени.

***
Не, няма два вида хора. Всъщност всеки човек може да бъде много хора едновременно, много маски или много личности, които се редуват една след друга… Най-важното не е да разберем кои сме наистина, а да си поиграем да бъдем всичко, което можем да бъдем, и да опитваме без страх безкрайните възможности, които ни предлага животът.

***
Да живееш, означава „да живееш със“.

***
За да е изпълнен със смисъл светът, и ние трябва да сме изпълнени със смисъл.

Откъс

13. Ти си едно чудо

Всяка преживяна секунда е нов и необикновен момент във Вселената, момент, който никога няма да се повтори. А на какво учим децата си? Учим ги, че две и две прави четири и че Париж е столицата на Франция. Кога ще им обясним кои са те самите?
На всяко от тях би трябвало да кажем:
– Знаеш ли какво си ти? Ти си едно чудо, ти си неповторим. През всички изминали години не е имало друго дете като теб, нито едно. Бързи крака, сръчни пръсти, начин на движение… Можеш да бъдеш Шекспир, Микеланджело, Бетовен. Имаш заложби за всичко. Ти си истинско съкровище. А когато пораснеш, ще навредиш ли на друго същество, което също като теб е едно чудо?
Трябва да работиш – всички трябва да работим, за да направим света достоен за неговите деца.

32. Предварително решение

Точно в осем, както всеки ден, деветдесет и две годишната госпожа Пепита вече се бе приготвила. Добре сресана, с грижливо нанесен грим, въпреки множеството проблеми със зрението, тя вече бе готова за заминаването си в дома за стари хора.
Съпругът й, с когото бе живяла шейсет години, бе починал и това правеше преместването наложително. След като изчака търпеливо на регистратурата в дома, тя се усмихна мило, когато й съобщиха, че стаята й е готова. Докато вървеше с проходилката към асансьора, аз й описах подробно малката й стая, включително чаршафите и завесите на прозореца.
– Много ми харесва – каза тя въодушевено като осемгодишно момиченце, на което току-що са показали новия домашен любимец.
– Но вие още не сте видели стаята, госпожо Пепита… Почакайте.
– Това няма значение – отвърна възрастната дама. – Щастието е нещо, което човек сам решава предварително. Дали стаята ще ми хареса или не, не зависи от начина, по който е подредена, а от това как аз ще подредя съзнанието си. Аз вече предварително съм решила, че много ще я харесам. Това е решението, което вземам всяка сутрин още със ставането си.
– Защо го правите, госпожо Пепита?
– Защото имам две възможности: или да прекарам деня в леглото, като броя затрудненията с някои части от тялото си, които вече не работят, или да стана от леглото и да благодаря на онези части, които още работят. Всеки ден е подарък и аз съм решила всяка сутрин да се съсредоточавам върху подаръците на новия ден и върху щастливите спомени, запечатани в съзнанието ми. Искам да изживея всеки миг от живота си. Старостта е като банкова сметка… Човек може да изтегли онова, което е вложил в нея.

42. Прекалено очевидно

Една сутрин Настрадин Ходжа увил едно яйце в кърпа, отишъл на градския площад и обявил на минувачите:
– Днес предстои важно състезание! Който познае какво е увито в тази кърпа, ще получи за награда яйцето, което е вътре.
Хората се спогледали, заинтригувани, и Настрадин Ходжа продължил:
– Увитото в тази кърпа е с жълта като жълтъка сърцевина, около нея има бяла като белтъка течност и всичко това е поместено в лесно чуплива черупка. То е символ на плодородието и ни напомня за птиците, полетели към гнездата си. Е, кой ще ми каже какво се крие тук?
Всички мислели, че Настрадин Ходжа държи яйце в ръцете си, но отговорът бил толкова очевиден, че никой не искал да стане за смях пред другите. Ами ако не било яйце, а нещо много важно, плод на богатото мистично въображение на дервишите? Жълтата сърцевина може би сочела връзка със слънцето, а бялата течност около нея току-виж се оказала някаква алхимична съставка. Не, не, този луд човек се опитвал да се подиграе с някого.
Настрадин Ходжа задал още два пъти въпроса, но никой не дръзнал да отговори, да не би да каже нещо неуместно.
– Всички вие знаехте отговора – обявил накрая той, – но никой не посмя да го изрази с думи. Такъв е животът на нерешителните: отговорите са под носа ни, но тези хора търсят винаги най-сложните обяснения и в крайна сметка си остават с пръст в устата. Само едно нещо прави невъзможна мечтата: страхът от провал.

79. Въпрос на цена

Дядото на един приятел пристигнал в САЩ от Европа и след като се настанил на остров Елис, влязъл в едно кафене в Ню Йорк с намерението да хапне нещо. Седнал на една празна маса и зачакал някой да дойде да му вземе поръчката. Никой не дошъл, разбира се. Накрая някакъв тип, който носел поднос, отрупан с храна, седнал срещу него и му обяснил как стоят нещата:
– Застанете ето там – посочил му той, – следвайте опашката и вземайте каквото желаете. Като стигнете до другия край, ще ви кажат колко трябва да платите.
Ето го и коментара на дядото:
– Много скоро научих как стоят нещата. Животът прилича на кафене. Можеш да вземаш каквото пожелаеш, стига да си готов да заплатиш цената. Току-виж дори си преуспял. Но успех няма да постигнеш, ако чакаш някой да ти го поднесе на тепсия. Трябва да станеш и да идеш да си го вземеш.

114. Несравнимо цвете

Живяла някога много богата млада жена, която си имала всичко: чудесен съпруг, прекрасни деца, великолепна работа и задружно семейство. Лошото било, че тя не можела да съвмести различните страни от своя живот и ходела вечно унила, с чувството, че животът й не е достатъчно добър в някои отношения. Ако работата й поглъщала много време, това ставало за сметка на децата й; ако възникнели проблеми, обръщала гръб на съпруга си, убедена, че той ще я разбере… И така хората, които обичала, оставали винаги на заден план. Един ден баща й, мъдър човек с голям житейски опит, й подарил много скъпо и рядко растение, отрупано с цвят, от което в света имало само един-единствен екземпляр. И й казал:
– Дъще, това растение ще ти помогне много – повече, отколкото си представяш! Трябва само да го поливаш и подрязваш от време на време, а понякога да разговаряш поне малко с него. В замяна на това то ще ухае и ще те радва с красивите си цветове.
Трогната, младата жена благодарила за подаръка. Цветето нямало равно по хубост и тя пърхала от щастие, че е единственият притежател в света на подобно растение.
Времето минавало, възникнали проблеми, работата й поглъщала все повече време от ежедневието й. Живеела в непрекъснат стрес, вечно бързала и забравила да се грижи за растението. Е, понякога го поглеждала, когато се върнела вкъщи. То все още цъфтяло, нямало признаци за повяхване или загиване и било все така красиво и уханно. И тя подминавала саксията. Докато един ден, най-неочаквано, цветето умряло. Прибрала се тя у дома и се смаяла. Цветовете били опадали, листата – пожълтели, корените – напълно изсъхнали…
Младата жена много плакала и разказала на баща си какво се е случило. Тогава баща й отговорил:
– Така си и мислех, че ще стане. Не мога да ти подаря друго такова цвете. То беше единственото в света. Няма друго подобно цвете и не може да бъде заменено, така както не могат да бъдат заменени децата ти, мъжът ти, твоите близки и приятели. Не полагаш ли грижи за нещо, то загива.