kolene1Tелесната обвивка реално погледнато е илюзия, която загнива отвътре-навън, докато ние се забавляваме, докато общуваме помежду си, докато пърдим, докато се наковаваме със всевъзможни субстанции, докато се ебем, докато пикаем, докато серем, докато решаваме судоку, докато свирим на китара, докато се натискаме с гаджетата си, докато ядем дюнери и други мълчания на агнетата, докато се оплакваме, докато скучаем, докато се бъхтим опрени до стената, докато почистваме апартаментите си от вчерашния прах, докато подреждаме дрехите си в гардероба, докато момичета напускат момчета и самотите се размножават, докато две котки се опъват на задна, а други две ги гледат, докато пускаме фиш за втори тото шанс, докато се надяваме, че нещо в Нищото ще се размести, докато четем вестници и се отчайваме, докато властта с такт погубва нацията, докато скинари пребиват цигани, докато пазаруваме за утрешното жадуване, докато се борим за промяна в държавата на шопарите, докато наркомани се мислят за гении, докато дъщери лъжат майките си, че са девствени, а всъщност отдавна знаят какво е 69, докато висим във фейсбук по цели седмици до спаружване, докато се караме, докато спояваме езиците си настървено, докато спорим, докато ни поникват бели косми на 19, докато си купуваме етер, докато се наливаме с текила до следващия залез, докато негодуваме, докато обръщаме нови и нови страници, докато броим собствените си вдишвания, докато инфарктните частици ни пощадяват, докато тичаме безгрижно по поляните и изслушваме арията на славеите, докато хлапетата се прибират по домовете си, докато влюбените танцуват валс, докато Луната се сношава със Слънцето, докато играем шах с отраженията си, докато се самоматираме, докато позволяваме патоса, докато спим и докато се будим, ние се отдалечаваме от телата си.

И когато Господ каже „Ела”, ние неминуемо се подчиняваме. Колкото и да го умоляваме за още четири наносекунди насъщно дихание, то е отмерено предварително. Разполагаме с точна доза безсмъртие. Нито с повече, нито с по-малко, а с толкова. Живи сме до мига, в който някой друг не затвори очите ни, вместо нас. Докато престанем да бъдем сомнамбули по природа. Докато органите откажат да изпълняват своите жизнени функции. Докато не излязат резултатите от аутопсията. Докато сърцата на чучулигите вкупом се пръснат, надрусани с ноктюрни от Шопен. Докато станем свидетели на слънчевото взривяване – частица по частица и лъч по лъч. Докато настъпи мир между воюващите народи. Докато непукизмът вдигне бяло знаме. Докато белезите по епидермиса ми избледнеят напълно. Докато лявата ми ръка изсъхне под тежестта на поредната недоизписана строфа. Докато Поезията си пръсне мозъка в някой подлез през зимата. Докато не загинат всичките пясъчни часовници на планетата. Докато получиш последния си оргазъм. Докато се разпилееш, разпокъсан на малки месести власинки, прояден от насекомите на бъдещето. Докато пикочният ти мехур се спука и от него прокапе отровата. Докато ти хрумне да се обесиш на някой клон. Докато Каин отнеме дъха на Авел, без знанието на Адам и Ева. Докато Фрида Кало проходи…

Това е откъс от дебютния роман на поета Росен Карамфилов „Колене“. Първото представяне на книгата за тази година ще бъде на 11 март от 18 часа в пловдивската книжарница „Хеликон Център“.

bashta_i_sin_karamfilovi
Баща и син

„Колене“ излезе с марката на издателство „Жает 45“ година след смъртта на бащата на Росен – известният художник Кольо Карамфилов. Самият автор я определя като роман изповед.

„За мен тази книга не е нищо друго освен едно голямо ОБИЧАМ ТЕ, адресирано към небето. Тя е сакрална. И разказва една история. История за живота, който идва след смъртта. Но не собствената, а бащината. История за любовта, болката и порастването. За осъзнаването и помъдряването. За бляновете и суровата реалност. История за огромния дух Кольо Карамфилов, който преди всичко останало беше БАЩА“, казва Росен Карамфилов.