talevНа 1 септември 1898 г. е роден писателят Димитър Талев, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Предлагаме ви няколко вечни цитата от негови статии и произведения.

Управници, политици, общественици, интелигенция – всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения, секти – пълна безпътица. И в цялата тая мътилка гъмжи една тъмна паплач от шмекери и лицемери – дошло е сгодно време за тях. В мъчителна лутаница ние намразихме сами себе си. Търсим злото в себе си – обвиняваме сами себе си. В мъчително самоизяждане и себененавистничество ние ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни и която може да се изрази с една дума – борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и да видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на нашата народна съдба. (Из „Посока, цел и средства“, в. „Македония“, 22 март 1934 г.)

Онова, що бликна като жива сила в душата на българина, когато след петстотин години робство – една епоха на пълен мрак и кървави стихии – той възкръсна за нов живот, онова, що го изтръгна от обятията на сигурна гибел и го тласна към възход, за едно кратко време биде сломено от чужди, биде прахосано, проиграно от свои. Външните, чуждите врагове не бяха толкова опасни, защото те не можеха да затрият окончателно цял един народ. Много по-опасни бяха вътрешните, своите. Ония некадърници, шарлатани и мародери, които бяха заграбили всичко в свои ръце, разпиляваха безразсъдно народния труд, спечеленото с реки от кръв, ръфаха безмилостно народната снага, сееха поквара. (Из „Още не са погребани всички надежди“, в.“Македония“, 26 юли 1930 г.)

Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.

Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!

Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.

Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.

Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?

Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.

Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.

В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила – докато е живо, докато се надява, докато вярва.

Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?

Всяко царство, което се разделя, запустява.

Такава е човешката душа – понякога като пламъче на свещ угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е и човешкото сърце – не престава да тупти, докато има в него макар и една искрица живот… Такъв е духът човешки – минава през вода и най-силен огън.