Романът „Камбаната“ носи изключителен емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература. Само за няколко години той написа четири романа, които впечатлиха читателската общност и спечелиха авторитетни награди. Сред тях са „Хр. Г. Данов“ – за „Фаустино“, „Пловдив“ – за „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, „Хеликон“ – за „432 херца“ и „Камбаната“. Творбите на Славов са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен.
Писателят е роден на 12 декември 1952 година в Пловдив. Автор е на сборници с поезия, на разкази, пиеси, романи. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и културология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Превеждан е на английски, немски, руски и гръцки.

– Господин Славов, простата статистика показва, че в последните години вие сте най-награждаваният български автор. Има ли формула и каква е тя за успешни романи? Бихте ли я споделили, ако я знаете?
– Ако я знаех, не бих я споделил. Със сигурност! Аз пиша книгите си само тогава, когато усещам, че вече не мога да не ги напиша. Не пиша от литературно трудолюбие. А сега – сериозно. Мисля, че формулата за успешен роман я знае само истинският читател.

– Винаги ли наградените книги са най-добрите?
– Би следвало.

– Кое е повече в една награда и един успех въобще – медът или жилото, ако въобще го има?
– Медът, разбира се. Признанието, новите читатели, искрената им радост, тиражите, естествено. Големите литературни награди са един вид биография на литературния процес. Отбелязват върховите постижения в даден период от време. Но и жилото си го бива. Наспорих на врагове с тия награди. Има много люти завистници, да знаете. Българинът люби и мрази страстно. Аз винаги съм се радвал на чуждия успех. Когато се появи хубава книга, съм реагирал от сърце; често пиша отзиви или предговори за добри, по моя преценка, книги. Литературният успех е щафета. Предава се от автор на автор, от поколение на поколение. Не може да си я занесеш вкъщи тая щафета.

– Вашият издател Стойо Вартоломеев, поел функциите и на редактор на книгата, нарича романа ви зашеметяващ. Митко Новков казва, че българската литература отдавна е чакала толкова силно, така въздействащо произведение. Вие, докато го пишехте, давахте ли си сметка, че създавате книга, която може би ще остане?
– Напоследък все повече съм обладан от една еретична мисъл. Тя се подкрепя не само от вътрешното ми усещане, но и от констатациите, които правя, четейки големите, а и изобщо добрите и успешни писатели. А тези констатации са, че ако например сложим палец върху името на тези писатели, то различните текстове отдолу започват да звучат като писани от един и същи автор. Да! Истина е, повярвайте ми! Стиловете са различни, почеркът също, но има нещо над тези различия, нещо което ги обединява – класата, универсума на посланието. Защото това е Той – Единният и Всеобщ писател на света! Той държи ръката на писателите, пръснати из различните човешки езици по земята, те са неговите хетероними. В този смисъл успешният, талантливият текст е като Слово, преодоляло звуковата бариера. Оттам нататък този текст може да бъде подписан от всеки истински творец. Така че аз все повече си мисля, че една книга се случва в мига, когато Логосът те припознае за свой човек когато ти се довери, когато ти намигне, ръкоположи те в сан, когато ти каже: твоето писателско перо вече е научило словото, вече може да докосва хората от моя език – и аз ти се доверявам да напишеш тази книга.
Та такова усещане имах, докато пишех „Камбаната“. Сякаш българският Логос за миг ми се довери и ме допусна до себе си. Останалото бе въпрос на време. Девет месеца. Времето, в което трябваше да запиша диктовката.

– Чухме много възторжени оценки за романа ви – може би това се отразява и върху тиражите му, но чухте ли нещо отрицателно? И какво не хареса този ваш читател – ако го има?
– Първо за отзивите, които ще останат само за мен. Стотици са. Получавал съм ги на лични във фейсбук. По всяко време на денонощието. От всякакви хора. Повечето непознати. Лекари, учители, инженери, болногледачки и чистачки по чужбините, студенти, ученици, научни работници. Те са ми особено скъпи, тези съобщения. Човешки, искрени. Пазя си ги. Разбира се, че има и такива, които не харесват книгата. И това е нормално. Някои не харесват темата, други позицията ми. Но в литературата ни напоследък са се нароили болшевики, които се изживяват като литературни цензори. Нещо като идеологически комисари на новата права вяра. Наскоро бях поръчан от тях. Един литературен агент заклейми книгата ми с коминтерновска страст. Нямаше литературни аргументи и заблъска „Камбаната“ с кирката на политкоректните обвинения. В някога доброто телевизионно предаване „Библиотеката“ той нарече “ Камбаната“ поръчков роман. Въпросният литературен агент е човек най-вече предизвикващ съжалително умиление в писателската гилдия поради вродената си глупост и службогонство. Затова си казах, че не трябва да се ядосвам. После ми стана и смешно. Защото в своята безграничност, глупостта понякога формулира и истини. Да, вярно е, „Камбаната“ е поръчкова книга. Тя е поръчка на времето.

– Да поговорим за стила на „Камбаната“. Твърдя, че подобен стил на писане няма в съвременната ни литература. Това, което класическият белетрист развива на цяла страница, вие го компресирате до едно изречение. Убеден съм, че може да „стопите“ всеки роман от петстотин до сто страници. Резултат на дълго редактиране ли е този афористичен стил или е специфично ваш органичен начин на изразяване?
– Вероятно и двете. Редактирам книгите си дълго. А лаконичността иде от поезията – от слога ми на мислене. За мен стилът е най-важното нещо в писането. Той овладява тока на мисълта, фокусира го и го стабилизира в словото. Така това което по принцип е неизразимо – асоциациите, чувствата, вътрешния хаос на мислите ни – се овладява, подрежда и се превръща в код за общуване, в художествена комуникация. И колкото стилът е по-завършен, толкова по точна и пълноценна е връзката с читателя. Това определя и степента на таланта на един писател.

– Защо се оттеглихте от поезията?
– Не се оттеглих, тя ме напусна. И с пълно основание ме заряза. Прозата ми отмъкна метафорите й.

– Какво най-много липсва на съвременната ни литература?
– Смелост.

– Къде е оптимизмът, ако го има, в този иначе песимистичен роман? Обречени ли сме, загубено ли е всичко?
– Защо да е песимистичен? Следвал съм житейската правда. В последна сметка животът винаги побеждава. Така че въпреки драматизма си, „Камбаната“ е оптимистична метафора. Така мисля.

– В литературата, която създавате, няма и грам entertainment, но ако и да е болезнено остра, прозата ви избягва всяко политизиране. В нея има презрителност към политиката, но и бунт срещу оруелския диктат, който се засилва над човечеството. И все пак – каква е прогнозата ви в политически план за нас, българите, за света изобщо?
– Ще ви отговоря индиректно с истинска история. Някога най-точните политически прогнози правеха работниците на „Ален мак“ – водещо българско предприятие за козметика. Та тези работници правеха прогнозата за предстоящите избори, като боядисваха с боя за коса уличните кучета, които хранеха. И плъзваха в изборните времена около завода едни червени, сини, тъмносини, тъмнокафяви или раирани в жълто и синьо кучета. С една дума – песове партии. Тутакси се появяваше и неизменната разгонена кучка – партията майка, която ги повеждаше след себе си в любовната индийска нишка. И по цвета й работниците предсказваха резултатите – кой ще победи в парламентарните избори, партията майка сама ли ще състави правителство, ще има ли коалиционни партньори /според броя на разгонените мъници/. Това социологическото проучване бе най-демократичното и почтеното в Родината ни – без международни наблюдатели, без купуване и продаване на гласове, без телевизионни дебати и екзитполове.
Та исках само да кажа, че не ние, човеците, дето сме се взели толкова на сериозно на тая земя, а Природата ще произнесе най-накрая присъдата ни.

– Почти всяка година създавате по един успешен роман. Може ли човек да живее само от писателски труд в България? Има ли днес професия „писател“?
– Книжният пазар у нас е малък. Въпреки всичко живея като професионален писател, успях да я докарам дотук. За това основна заслуга имат читателите и моят издател. Имам прекрасен и почтен партньор в лицето на издателство „Хермес“.

– Каква е бъдещата съдба на романа „Камбаната“? И колко време за почивка си дава писателят Недялко Славов, преди да захване следващата си книга?
– За литературата са важни книгите на Не-съгласието. Полит-НЕ-коректните книги. Само те остават. Писателите конформисти са сенки. За тях няма литературна памет. Пошумят, пошумолят, кихнат и изчезнат. А около „Камбаната“ ще има новини. Добри. Иначе – каква почивка. Писането е обсесия. Не пита. Идва, влиза ти в главата – и край. Нека, живот и здраве, да е все така. Поднових романа, който прекъснах заради „Камбаната“. Имам заглавието му, имам първото му изречение, имам и последното му изречение. Ще е любовна сага за една жена и двама мъже. Ще бъде брутален, неистов, но обичащ човека роман. Колкото и да се правим на гностици, логици, богоборци, атеисти и какви ли не още умници, любовта е най-красивата ни и единствена възможност за безсмъртие.