За поредна година Асоциация Българска Книга организира Поход на книгите – в рамките на десетина пролетни дни писатели се срещат с ученици от различни училища, четат откъси от романи, обсъждат ги и разговарят. Сега на мен ми се падна да се срещна с деца от една столична детска градина.

Децата бяха около петдесетина, на възраст от три до пет години, наредени в полукръг, седнали на малките си приказни столчета в уютната и просторна зала. Преди това шумно бяха пристигнали – всяка група със своята учителка, хванати две по две за ръка, подскачаха, гонеха се, смееха се, радваха се.

Чели ли сте приказката „ Малката кибиритопродавачка”, попитах ги веднага и за мое голямо учудване повечето от децата вдигнаха ръка.

А искате ли отново да я прочетем и отвсякъде се понесе искреното, изпълнено с очакване „Дааа”.

Това са все деца, свикнали да им се чете, свикнали да слушат приказки, помислих си с все по-нарастващ трепет. Казвам трепет, защото винаги когато чета тази приказка, без значение дали на глас или наум, изпитвам ясното, осезаемо усещане, че се докосвам до особен вид изключително рядка скъпоценност, към която може да се пристъпи само с разтворено сърце, с нежност, със сълзи.

Това, че Нова Година вече е отминала, няма значение, нали? Даааа.

Тази приказка се случва всеки път когато я четем, нали?

Хорът от петдесетте различни гласчета нетърпеливо отговори.

И така, започнах. В началото усещах, че се мърдат, движат, въртят, движат си крачетата, които висят от столчетата им, макар да са толкова ниски. Постепенно започна да става все по-тихо, все по тихо. Като че ли се стъмни. Като че ли навън заваля сняг. Като че ли бавно над нас се спусна онази Андерсенова северна Нова година отпреди двеста години. Като че ли ни осветяваше само един единствен фенер.

Дойде време момиченцето да запали първата клечка. При нея то вижда голяма желязна печка с лъскави месингови топки и вратичка. Благословеният огън я обгръща и топли, точно когато детето протяга и крачетата си към него, за да се сгреят и те, пламъкът на кибритената клечка угасва, печката изчезва, в ръката й остава само крайчето на изгорялата клечка, детето е отново в мрака на снежната улицата, гологлаво и босо, посиняло от студа.

Петдесет лица замлъкнали, очакващи, с толкова живо изражение, с разширени очи, затаили дъх, та това вече все по рядко, всъщност никъде другаде не може да се види!

Дойде ред на втората клечка кибрит. Тя лумва, пред очите на момиченцето се появява маса с ослепително бяла покривка, с наредени прибори и чаши и в средата на масата ухаеща печена гъска, напълнена със сливи и ябълки. И изведнъж гъската изскача от тавата, с ножа и вилицата в гърба, и се завтича по пода право към бедното момиченце!

Малкият Йоан, който седеше точно пред мен, изведнъж вдигна ръцете си и се хвана за главата. Гъската тичаше право към него така, както си беше, с ножа и вилицата в гърба! Имаше уплаха, имаше потрес, но преди всичко в очите му имаше безкраен интерес, безкрайно любопитство, цялостно вживяване, та всичко се развиваше на живо, всичко беше пред него, това, което разказваше Андерсен беше по-истинско, отколкото ние, които бяхме около него.

След края на приказката започнах да им задавам въпроси, всички вдигаха ръка, всички искаха да отговарят, но имаше дисциплина и ред, учителките посочваха кой да стане и да отговори, другите го изслушваха, без да го прекъсват и апострофират. Когато посочиха Йоан, той се изправи и замлъкна с отворена уста. Искаше да каже нещо, да сподели какво е преживял, но не можеше. Личицето му беше толкова развълнувано, думите едновременно напираха и бягаха, търкаше юмручетата си едно в друго и продължаваше да мълчи, добре, добре, Йоане, седни, по-късно ще ни кажеш каквото си мислиш.

Винаги съм знаела, че литературата и изобщо изкуството, се крепят точно на този потрес на малкия Йоан. Че без този потрес, който създават у нас, те не биха възникнали. Че ако не предизвикват този потрес, те са абсолютно безсмислени. Колко пъти и ние оставаме без думи и отказваме да говорим, когато сме прочели или видели нещо, което е проникнало до дъното на сърцето ни, което ни е поразило като светкавица, което е разсякло душата ни на две така, както колоната на входа на Божи гроб.

Колко далечна на пръв поглед е тази асоциация, а става дума за едно и също нещо. Всички православни целуваме тази пукнатина в мраморната колона преди да влезем в храма на Гроба Господен. Преданието гласи, че през ХVІІ век на православния патриарх било забранено да влезе в Кувуклията, за да приеме на Великден благодатния огън. Монофизитите подкупили турците, които владеели тогава Йерусалим и те допуснали в храма арменския владика. Всички православни чакали пред входа. Дълго чакали чудото. Внезапно се чул силен гръм. Тогава свещеният огън пронизал мраморната колона и я разсякъл на две. Така разсечена я виждаме и днес.

Ние сме също така като разсечени винаги когато се изправим пред чудото. Независимо дали то е разсечената колона или поразеното от Андерсеновата приказка личице на малкия Йоан.

Това малко момченце беше сякаш едно от онези деца, покатерени по палмите, когато Иисус влизал в Светия град. Те чупели палмови клони и ги постилали под магаренцето, което бил възседнал Иисус. Били поразени. И ние оставаме така поразени, когато четем тези разкази от Евангелието, когато четем приказките на Андерсен, всеки път, когато срещнем чудото, което е навред около нас. Но не винаги и не всички имаме очите на малкия Йоан, за да го видим.

Източник: kultura.bg/web/