Издателство „Труд” допълва една от най-популярните си и обичани поредици – „Световна класика” – с неиздавано на български език заглавие на един от гениите на английската литература Чарлс Дикенс – „За Лондон”.

Авторът събира на едно място разкази за любимия си град. Описва места и сгради, които са непокътнати и до днес – катедралата „Сейнт Пол”, Гилдхол – седалището на кметовете, моста Уестминстър и други. Разказва и за такива, които в наши дни или вече не съществуват, или са с изцяло променен облик – площад „Ковънт Гардън”, Севън Дайлс, стария Скотланд ярд и други.

Във всеки разказ личи огромното преклонение на Дикенс пред Лондон и невероятната му привързаност към този голям и гъмжащ от хора град. Той има изключително значение за писателя.

Всъщност Лондон е най-прекрасният, най-великолепният герой на Дикенс и негова муза и вдъхновение. Увлекателните истории, разбира се, са резултат на ежедневни дълги и съвестни изследвания и проучвания на улиците и жителите на града.

Въведение

Чарлс Дикенс без Лондон просто не би бил Чарлс Дикенс. Градът подсигурява на писателя постоянен извор на материал, бликащ от виталност, живот, пороци, хора от всякакъв тип и най-вече сюжети. Лондон е неговата муза, той му предоставя реалната среда, в която Дикенс развива своите измислени приключения, но освен това го и вдъхновява и предизвиква като автор. Огромната метрополия му дава възможност едновременно за сюжети и авантюри, въздейства му и го блазни, но заедно с това конфронтира идеалистичния му светоглед с несекващите престъпления, нищета и мизерия – Лондон кара Дикенс да порасне.

Той е съществена част не само от творбите му, но и от ежедневния му живот. Дикенс идва в града за първи път, когато е едва на три години, и освен петте години, прекарани в Чатъм, остава в Лондон до четиридесет и четири годишна възраст. Градът изгражда житейския му опит – от неговото тежко и покрито с позор детство, когато е въдворен на работа във ваксаджийската фабрика “Уорън” , после в ранната му кариера като чиновник в адвокатска кантора и парламентарен репортер, преди да намери призванието си като автор и издател. Много се е говорило, може би прекалено много, за значението на ваксаджийската фабрика и влиянието й върху младия Дикенс, но едно нещо, което със сигурност е вярно, е фактът, че там той придобива способността да оцелява в града, който безкомпромисно нахлува в идеалите на едно дете.

Благодарение на това в творбите, които са събрани тук, можем да видим контраста между чудесата, оставящи ни зашеметени от изумление, и циничното наблюдение – защото, както Лондон ни показва едновременно архитектурни чудеса и бордеи, крупни бизнесмени и просяци, монарси и убийци, така и Дикенс ни предлага една уникална схизма на оптимизъм и песимизъм. Той вижда и най-доброто, и най-лошото в хората. Той пише за ужасите, злодействата и престъпленията в обществото, но същевременно се оттегля в своята фантастична визия за заобикалящия го свят.

Това фантастично отношение при Дикенс може да се види най-добре в начина, по който той представя Лондон като човешко същество. За него градът е нещо много повече от тухли и хоросан; той е жив организъм, със своя собствена индивидуалност и мнения; чувствително, съзнателно същество, наблюдаващо внимателно семейството на своите обитатели. В откъса „Сърцето на Лондон” от „Часовника на мастър Хъмфри” (1841) Дикенс показва града като майка, грижеща се за децата си, и заедно с това апелира към жителите му също да се грижат един за друг като едно голямо семейство. По най-различни начини тук е показано разделението на града, такова, каквото Дикенс го вижда – великолепието и блясъкът на Лондон, помрачени от окаяното положение на най-бедните му жители.

Интересно е да видим светогледа на по-младия Дикенс в откъса „Как се загубих” (1853). Възрастният писател си припомня начина, по който е възприемал Лондон в детството си, и разкрива, че е бил омаян от града още от най-ранна възраст, когато е наблюдавал хората край себе си и е реагирал на неодушевените обекти като на живи същества, които го гледат, говорят му и му разказват своите собствени истории. Той признава, че е бил в плен на въображението си, и изказва предположението, че това негово пътешествие из Лондон е било замислено като средство да се „обуздае [неговият] романтичен плам” и да го въведе в реалността, като му покаже истинската картина на града от неговите детски фантазии. Детето обърква факти с художествената измислица и затова Лондон представлява за него изследователско поле, пълно с приключения, в което присъстват Синдбад Мореплавателя и великани, които се притайват зад ъгъла. Възрастният Дикенс се чуди на наивността на своя по-млад Аз, но същевременно съжалява, че е загубил невинността си.

Със съзряването си Дикенс започва да балансира своето въображаемо виждане за света край себе си с израсналото съзнание за неправдите и нищетата на града. Ранните му творби, писани под псевдонима Боз, са комбинация от мрачни размишления и комични измислици. В „Пивници” (1835) и в „Скотланд ярд” (1836) той се подиграва на повърхността и плиткоумието, проявявани при модернизирането на традиционните райони, и превръщането им в модни градски средища. Но както тук, така и в „Seven Dials” (1837) той постоянно се движи между възхваляването на виталността на хората и съжалението към техния окаян живот или пък остро критикува порочните аспекти в техните характери, формирани както от възпитанието, така и от средата им. Той често се разкъсва между смеха и съжалението към своите събратя лондончани; невинното детско схващане за света, което винаги остава в сърцето му, едновременно го откъсва от себеподобните му и го насърчава да ги приеме. Той се възхищава на масите, на хората от народа като цяло, но често критикува остро отделния индивид.

Важно е обаче да не забравяме, че при всичките му добри намерения Дикенс все пак използва своите наблюдения и за да постигне слава и благосъстояние. Есетата в „Скици от Боз” са само първите от многото, които той ще напише за Лондон и за жителите му, служещи му като готов материал за комедия – както реална, така и доизмислена. При всичките му проповеди за пороците на човека в Дикенс винаги надделява разказвачът на истории и ние неизменно можем да видим как той насища ежедневието с художествената измислица, с фантастичното. В „Безлюден град” (1863) той използва монотонната среда на пустите църковни гробища в Лондон, за да покаже потенциала, който те имат като място на живот, на любов и на отчаяние. Неговият триумф се изразява в това да покаже на всички читатели чудесата на градския свят, които до този момент те са приемали за даденост.

Колоритните есета на Дикенс за ежедневието трасират пътя му към голямото художествено творчество. В „Хрониките на великана” (1840) ние вече ясно виждаме как неговите познания за Лондон и любовта му към града се комбинират с уменията му на разказвач. Хрониките първоначално са били замислени като серия, която е трябвало да се появява спорадично в поредицата “Часовникът на мастър Хамфри”, но слабите продажби карат Дикенс да промени подхода си към списанието и да се насочи към по-дълги произведения. Това е причината да разполагаме единствено с въведението към Хрониките и първата приказка, която ни дава представа какво би могъл да направи Дикенс, ако би последвал оригиналния си замисъл да разказва истории от миналото на града. Великаните, разказващи хрониките, са същите, които той вижда и на които се диви и чуди в „Как се загубих”. Идеята за духове – пазители на града, наблюдаващи лондонските граждани, резонира със „Сърцето на Лондон”. Типовете характери и масовите сцени са построени върху ескизите, написани под псевдонима Боз. В приказката за великаните Дикенс буквално използва града като жив вдъхновител и го превръща във фокус на Хрониките. Главният герой Джо Тодихай първоначално е разочарован от града и остава с впечатлението, че „Лондон е мрачно, безрадостно и самотно място”. И все пак неговите срещи с великаните (ако биха продължили) обещават да го просветлят за чудесата, скрити в метрополиса. Това произведение въплъщава влиянието, което градът оказва върху творчеството на Дикенс като извор на вдъхновение с инспириращите истории, идеи и характери, които му предоставя.

Като дете и младеж Дикенс се учудва на метрополиса и се наслаждава на неговите странности, но с възрастта и съзряването неизбежно се уморява и това отношение се отразява и в творбите му. В „Нощни разходки” (1860), където описва множество си среднощни скиталчества, към които го е тласкало безсънието, появило се вследствие на смъртта на баща му, Дикенс разсъждава за тъмната душа на града. Там, където някога е стояло детето и с трескаво любопитство се е оглеждало за Синдбад Мореплавателя и за великаните, възрастният Дикенс бяга от обществото, наднича в театрите, след като публиката ги е напуснала, среща се с пияници и броди по улиците, обзет от мисли за престъпления и грехове. Дори и тук обаче, макар да се фокусира върху по-мрачната страна на града, проблясва фантазията на Дикенс и той насища с дух на романтизъм празните, пусти сцени с предположенията си за магия и чудеса. Той знае „къде да намери Порок и Нещастие от всякакъв вид, стига да поиска, но те са скрити от човешкия взор”. Той познава много добре тъмното сърце на Лондон, но го отбягва. Неговата любов към града не е породена от наивността; той е съвсем наясно с грозните му страни и го приема въпреки тях, а не е в неведение за тях.

В крайна сметка това, което ние получаваме от връзката на Дикенс с Лондон, са множество творби, резониращи с непосредственото обкръжение на писателя, на опита на един човек да примири ежедневния живот със своите собствени въображаеми търсения, за да осъществи срещата на своите наблюдения върху безправието, със своята вяра в човечеството.

От английския издател