Ако някой иска да си отговори на въпроса какво става в България в момента, на какъв хал сме и накъде отиваме, нека да прочете разказа „Индже“ на Йордан Йовков. Мисля, че там е скрит отговорът – тъжният отговор. Прочетете целия разказ „Индже“, той е писан точно за днешния ден. В него има и любов, и романтика, разбира се, но главната метафора е актуална както никога – метафората за сляпата надежда и вярата в чудото на прераждането. Което никога не се случва. Прочетете разказа „Индже“ без финала – той е писан за други времена и трябва да се чете от други хора, не от нас.

Искам да ви припомня разговора между дядо Гуди и Индже. После си пуснете телевизора и го чуйте от там!

„Индже погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:
– Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?
– Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.
– А аз кой съм? Познаваш ли ме?
– Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сли венският аенин, Тахир ага – зная го, – и той тъй чисто приказваше. Не те познавам.
Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Индже.
– Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
– Какво е сега?
– Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!“ (Из „Индже“ на Й.Йовков)

И не забравяйте, че сборникът с разкази се казва „Старопланински легенди“ – именно легенди.

А сега си пуснете телевизора!