Тия дни бях в едно телевизионно студио. Често ми се случва. Но аз съм пропагандатор.

Аз съм говорител на изкуството и нямам право да давам ухо на смрадльовците, които все казват: Ей, егоцентрик, суетно леке такова, защо се показваш непрекъснато по телевизора?

Нямам време за тях! Ей така – между другото, минавайки покрай техните сумрачни дупки, ще им извикам: А вие предпочитате от телевизора да надзърта винаги окото на някой слабограмотен и нагъл малоумник, така ли да разбирам? Предпочитате по телевизията да се дават непрекъснато турски сериали и реалитита, в които се ядат ануси на дълбоководни гигански калмари? Хм…

Както и да е. Скоро бях в телевизията, говорих за моментната слабост, която ме беше обзела по време на турнето ми (част от инициативата Пътуващите писатели), когато се бях сблъскал с българчета, които не искаха да говорят. Мълчаха въпреки горчивите ми опити да поговоря с тях или пред тях. Мълчаха, просто защото си имаха някаква друга работа, а срещата с мене им беше досадна и натрапена (ето ви една алюзия за цялата култура).

А сега в студиото заговорихме за друго. За министъра на културата и неговото изказване, че щял да даде петдесет лева на хористите. Пък те да не пеели, щом са толкова…Сигурно знаете по-добре от мен за тази случка. Хористите отишли и пели. Йоан Кукузел. В Лувъра. Но не получили нищо. Това ги обидило. Не не не…Не е точната думата „обида“…

Ах, как искам да обясня – веднъж за винаги…

Това чувство на извънредна, безсилна горчивина, която изпитва Човекът на Изкуството, когато му се наложи да си проси парите…

…а цял куп хора, включително и министри (та дали не и Цял Народ?!) – му закрещява над главата:

Ей, Човече на Изкуството! Как ли пък не те беше срам на всичкото отгоре да искаш и пари бре, мръснико! Ние те имахме за чист човек, за свят човек, а ти и пари искаш да ти се дадат! Не стига, че ми се занимаваш с изкуство, ами и пари искаш? Па всичко ли е пари бре, меркантилен човеко Божи?! Не стига, че там с нещо – чисто ли е е.а ли му майката какво е – си се захванал…сме ти Позволили да се захванеш…

… ами ти и пари ще ми искаш?!

Така реват всички над главата на Човека на Изкуството, а той стои с отпуснати от горчиво безсилие ръце и не знае какво да прави!

И сам себе си проклина – за това, че от немай къде, от това, че е притиснат – от една страна от материалната си същност, която се нуждае от хляб; от друга страна – от претенцията на Всички да е Изцяло нематериален (а самоДуховен )…

… проклина се Човекът на Изкуството, че се е унизил така – да поиска дори и пари!

И си казва: Да, ще взема да пукна от глад, май това се иска от мене, май така ще е най-добре!…или не – ще се захвана с търговия…цигари-контрабандни…оп, да – това е по-някак…по-приемливо за хората в България…по-приемливо е да търгуваш, даже да крадеш…отколкото да си Човек на Изкуството и да поискаш пари за труда си…

И така. Аз застанах на страната на тези – оплакалите се. На тези – обидените. И пак повторих – този път за да го чуе, дай Боже, и Вежди – че Азис или Шики Стораро, ако отидат някъде – просто не се и отваря дума да пеят за по малко от два бона.

А тия – образованите, възвишените, училите, ерудираните, изградилите и изграждащите – у себе си и в полза на другите Високи Ценности; носителите на Високата култура, на Цивилизацията, на тая, която (ние все още вярваме) ни доближава до Европа и до светлия цивилизован свят – те трябва да са наясно, че каквото и да правят…

…пари няма да получат, няма да получават, и не заслужават.

Така се изгражда Отношение. Така се осъществява Оценяване. И така всичко, що мислим и вярваме, че е Високо и Смислено – отива долу и бива сгазено.

И аз поговорих в това ми ти студио за министъра, за неговото Оценяване на Високото, за неговия личен принос в определянето на това кое се Цени в България и кое Не се Цени.

А след това ми стана мъчно. Бях суров към тоя ми ти министър. Нервен бях. Отдадох се на гняв. А ето – той също е човек на изкуството. Прищя ми се да съм благ И към него. Защото аз знам каква черна кръв къпе сърцата на хората на изкуството. Те страдат дори и в приветливи времена. А сега в България времената не са точно такива.

Стана ми жал за тоя брадат човек, който сигурно има предимно добри намерения. Но си казах: Трябва да се поправи. Трябва да се По-пра-ви!

Иначе няма да има одобрението ми. Все пак – ето с такива актове – уж микроскопични – на Оценяване или Неоценяване – ние правим живота си!

Хубав или Нехубав.