Изборите и пъстрият като родопско халище бъдещ парламент отключиха у политическите ни водачи (Борисов, Местан, Плевнелиев) говорене на тема смирение.
Към темата аз също мога да добавя нещичко – като човек, който още преди години формулира, и то в прав текст (в. «Труд»), нуждата от смирение у политиците.
Мога да дам дори конкретни примери за жестовете на смирение у този или онзи политик. Но няма да го направя, защото уважавам правото на политиците на личен живот. Защото техните жестове на смирение са свързани преди всичко с личния им живот, не с обществено-политическата им деятелност. Ще кажа само – няма разлика. Както можеш да се смириш в личния си живот, принуден от различни, най-често драматични обстоятелства, по същия начин трябва да можеш да се смириш и в полето на политиката.
При смирението обаче има една съществена подробност. Когато го заявиш, а не го изпълниш, не го приложиш, урокът следва много бързо.
Смирението е най-сладкият, но и най-труден Божи дар, който се постига с цената на много трудове.
Да говориш за смирение, без да си се смирил или поне да имаш намерение да стъпиш по този път – а когато си политик и си постоянно в светлината на прожекторите, това личи много ясно, е почти равносилно на богохулство.
Смирение у политиците наистина ни трябва. Особено днес. Особено сега.
На фона на задаващата се нова бежанска вълна.
На фона на зарязаните от десетилетия в Средновековието български роми, които посрещнаха двайсет и първи век с едно-едничко умение – да събират боклуци с конските си каручки.
На фона на тотално срутения бизнес климат.
На фона на липсващия или занижен контрол от страна на държавата във всички сфери – от влаковете, през язовирите, та до заводите за боеприпаси.
Нека не отричаме на политиците правото да вървят нагоре по стъпалата на лествицата. Само едно да не забравят ( повтаряме го, защото е важно) – когато вече си сложил крак на стъпалото на лествицата, пък макар и на думи, връщане назад вече няма. Ти си влязъл вече в Божия кръговрат, в Божията мелница. А там първият урок е като лих ветрец, вторият урок е като трус, а третият урок – като мълния.
И за да стане всичко по-ясно, сега ще публикувам тук един мой стар текст. За един стар писател, когото ценя и уважавам. В този текст става дума точно за смирението.
Политиците могат да научат много за смирението от старите писатели.
Още повече, че този писател утре, на 9 октомври, навършва 70 години.
Той няма да посрещне юбилея си с топовни салюти. Няма да разгънат червен килим пред него. Няма да получи наградата за литература на град София. Дори може би няма да получи поздравителен адрес.
Но тъкмо затова той е нашият най-добър учител по смирение.
Честит рожден ден на Янко Станоев!
Янко Станоев не прилича на пенсионер. Писателят с над двайсет книги зад гърба си е стегнат и жилав като войник. Вярно, ако живееше в някоя от белите страни, на тази възраст и с толкова книги в биографията си белетристът щеше сигурно да се е отдал извън писането на някое от зрелите удоволствия на мъдрата си възраст – да речем, пътешествията към екзотични дестинации, защо не и сафари за лъвове в Африка, колекциониране на ретроавтомобили, обяди веднъж седмично с приятели от старата гвардия – нали се сещате: патица с кестени, натурален български йогурт с боровинки, коняк „Курвоазие” и накрая една пура „Кохиба”, младичката сервитьорка отрязва връхчето на пурата с никелирано ножче и поднася на писателя огънче с позлатено „Зипо”, което току-що е измъкнала от джобчето на твърде късичката си престилчица.
Такива ми ти работи.
Но един от най-добрите ни разказвачи, царят на късия разказ Янко Станоев живее в България. И трябва да се съобразява с местните конфигурации. Та затова, за да подпомогне бюджета си, Янко градинарства в дворовете на заможните свои съотечественици в Княжево, Бояна, Банкя и Драгалевци. Разбира се, и това той прави с табиет – по 4 часа на ден и то само до Димитровден, извечния годишен вододел на българските нотабили – аргатите.
Заварваме го с фотографката в един от скритите зад високи зидове имоти точно под Киноцентъра. Под краката ни живее и диша цяла София, само гледката тук струва стотици хиляди евро, кожата на столицата трепери като кожата на породист кон, когото налагат с камшик, за да спечели състезанието.
„В едно списание прочетох очерк за Нобеловия лауреат Александър Солженицин – подпира брадвата на дръвника писателят. – Имаше снимки от имението му във Върмонт. И той като мене на снимките цепеше дърва. Както виждаш, Деяне, приключвам кариерата си като Солженицин – с цепене на дърва.”
Питам го нещо за пенсията – каква пенсия получава. Той се ухилва и признава, че като представител на поколението на 100-те точки му трябват още найсетина години трудов стаж – тъй че, когато чукне 77, с гордост би могъл да се нареди на опашката в пощата. Такива ми ти работи. И пак хваща за известно време брадвата. Сече умело, с мукаетлък.
„Оправихме дворчето. Изчистихме храсталаците край оградата. Всичко светна. Сега ще подредим дървата под сушината и сме готови. Градинарството много прилича на писането. И при писането трябва да разчистиш храсталаците, да окастриш стволовете. Животът е страшно обрасъл. За да го вкараш в белия лист, трябва да го очистиш и окастриш добре.”
И пак развърта брадвата.
Познавам Янко Станоев отдавна. Помня го например, когато разхождаше гордо близначките си в двойна бебешка количка пред СБП-то. Сега момичетата му, вече млади дами, живеят в Испания. А баща им върти брадвата в бистрия есенен ден на витошкия склон. „Ти, момиче, на колко си? – пита той фотографката.” „На двайсет и една.” „Кажи-речи колкото дъщерите ми.” Очите му са сухи, а гласът му се чува и в съседния двор.
През годините се случи така, че многократно съм пускал негови разкази в изданията, където съм работил. Съвсем отговорно мога да кажа, че с две-три изключения това е единственият писател, на когото текстът така е изплетен, че и косъм не можеш да пъхнеш вътре, и думичка не можеш да извадиш, ако не искаш сърцето ти да се облее в кръв. Веднъж бяхме седнали на бира до НДК. И той ми сподели тайната на късия разказ.
Не мога обаче да ви я кажа. Обещах му да не я казвам никъде.
Във витошкия въздух се носят сребърни пажини. „Разказът е все едно да хванеш плашлива птичка. Иска се око, ръка – и разбира се, да кацне птичето. Разказите са детски капанчета за ловене на щиглеци – говори Янко Станоев и аз забелязвам, че дори не се е изпотил. – А в капаните на мнозина няма нищо. Защо спрях да ходя на годишните срещи в резиденция Бояна, където канят целия интелектуален елит? Ами защото, изтупам се и аз с костюма, проверя пак часа в поканата, отида точно навреме, а по масите всичко ометено. Останало само бяло вино. Ударя две чаши на гладно и се напия. Че аз мога да се напия и без да обличам костюм. Питам момчетата от охраната – къде отиде пастърмата, бе?
И те ми казват – ами хората идват тук половин час по-рано и омитат всичко. Дори някои са се запасили с найлонови пликчета и си вземат и за вкъщи. Не ми е за пастърмата, аз не съм Аспарухов конник. Но не може това да е занимавката на интелектуалния елит.”
Янко пак грабва брадвата и се разхвърчат трески, които бръмчат като куршуми наоколо. Но бързо спира и се ухилва.
„Това със сеченето на дървата е и голяма психотерапия, да знаеш. Представям си, че тази цепеница е еди-кой си мой враг. Сега ще го цапардосам, мисля си. Да знаеш, в този двор паднаха доста мои врагове.”
Оглеждам твърде мирното бойно поле и си викам – де да бяха всички колкото Янко зли и отмъстителни.
А сега да си починем и да налеем малко вода в мелницата на мита за пияницата, казва Станоев. Развърта капачката на голямата пластмасова бутилка бира, която му донесох и преди да отпие, отлива малко на земята. „За моите приятели и наборите, които не са между живите. За Росен Босев, за Митко Яръмов, за Георги Марковски… Ако аз съм жив, то е, защото се сетих да съм градинар.”
Ще завърша със следното. Смирението е духовно понятие. Използването на думата смирение за политически цели не отменя духовното му съдържание.
Думата смирение не трябва да се използва напразно. Защото смирението е дума, която изгаря.
Ще доживеем ли деня, когато нашите политици ще могат да кажат: „Аз бях добър градинар!”
kultura.bg
