grizli2Последната книга на Деян Енев – „Гризли“, ще бъде представена на 20 януари в книжарница „Хеликон“ на бул.“Цар Освободител“ 4 от 18,30 часа, съобщиха от издателство „Рива“. За сборника с разкази ще говори писателят Георги Господинов.

„Тези разкази са като една оголена тъкан, като живо месо“, каза Деян Енев пред БНР. „Искам тази книга да се възприема като една малка каменна църква. Имах такова желание, вътре в тази книга, в разказите да се говори за онова, което изчезва, за онова, което с течение на времето се загубва, а не трябва да се изгуби, защото то съдържа сърцето на нашия живот. То е онова, което ни кара да живеем, в крайна сметка. Ако искаме да назовем това сърце с една дума, това е думата истина“, отбеляза писателят.

Тук ви предлагаме да прочетете разказа, дал заглавието на книгата.

ГРИЗЛИ

Превалява. Но дъждът не му пречи. Той сега пак ще излезе и ще седне на счупения стол, поставен на плочника до ъгъла на къщата под стрехата. Ходи все по-трудно, тътри краката си, придвижва се с нещо като подскоци от една-две крачки, спиране, почивка, после пак подскок. Като козлетата. Ако козлето беше стар дядо с тегло сто и двайсет килограма.

Ще седне на счупения стол и ще започне да зове: Пи-сю! Пи-сю! Пи-сю!

И трите малки котенца веднага ще долетят като стрели през двора. Той ще качи едно на коляното си и ще започне да го гали, а другите две ще се отъркват около краката му.

Ще поседи така. Може ненадейно дъждът да спре и да се покаже слънцето. Ще напече веднага. И отнякъде ще изскочат огромни, раирани надлъж като язовци мухи, които ще се налепят на стената да сушат крилата си. Котенцата ще подскачат към мухите и когато мухата изчезне, ще се озъртат смутено.

Но те са малки и веднага забравят несполуките си.

Задачата му е да полее двора, но понеже валя, няма да полива. Ще поседи още малко на стола. Да се погрее на слънцето.

Майката на котенцата, която така и не получи име, е дребничка, кажи-речи малко по-голяма от тях, но ражда всяка година. Както казват старите хора, каталеткиня. Предишната година пак роди три котенца. Но те свикнаха да се мушкат под дворната врата и да излизат на улицата. Колите премазаха две. А третото изчезна. И затова сега майката ги научи да живеят и да играят в задната част на двора. Сякаш някой тегли невидима черта през средата на двора. И тази черта те не престъпват никога.

Отзад също е интересно и весело.

Дай Боже всекиму такова детство, мисля си, докато гледам играта на котенцата през балкона. Час по час излизам да изпуша по една цигара, а после влизам в стаята да чета. Сега чета някаква книга за един стар трапер. През деня той ходи да залага капани, а после също обича да сяда пред дървената си къща, да се грее на сиромашкото слънце или да се навежда и да чеше дълго през кожените гащи глезените си, които страшно го сърбят, откак краката му измръзнаха една зима в ледените води на реката. Лятото там, в Канада, на тази географска ширина е кратко.

Той е може би последният трапер, който живее по този начин, надалеч от пътищата. По тези места живее мечката гризли. Самият той е слушал различни истории от трапери, по-стари от него, които вече отдавна ги няма, къщите им отдавна са изгнили и са паднали, а кожените им шапки служат единствено за гнезда на прелетните патици, за техните срещи с мечката гризли. Спомня си думите на един стар трапер. „Гризли винаги идва, рано или късно. Гризли идва тогава, когато не я очакваш.”

Самият той не се е срещал досега с гризли.

Захлупвам книгата отворена на бюрото, върху страницата, докъдето съм стигнал и излизам отвън на балкона да пуша. Столът долу е празен. И котенцата са се изпокрили.

Преди да вляза пак в стаята, известно време гледам синкавия дим от недоугасената цигара в пепелника. А после се изправям и описвам една невидима черта с ръка.