Професор Юлия Кръстева е световноизвестен писател, философ, психоаналитик и теоретик на културата. Тя гостува в родината си за лекция, която изнесе в Софийския университет миналия петък. Над 600 слушатели дойдоха да чуят нейните разсъждения за новите форми на бунта в съвременната цивилизация. „Преди да вдигнеш революция в квартала, трябва да направиш революция в себе си“, заяви проф. Кръстева пред аудиторията. Тя напуска България на 22 години през 1966 г. със стипендия в Сорбоната. „Вие имате пред себе си една жена от български произход с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка“, самоопредели се знаменитата българка.
– Проф. Кръстева, какви са впечатленията ви от България при това завръщане – какво ви изненада и удиви?
– Аз останах само за два дни и нямам много впечатления от България, но ме впечатли голямото любопитство на академичната младеж и желанието да се внесе в политическото поле едно по-дълбоко размишление за корените и кризата на цивилизацията. Защото вие скоро ще правите избори. Хората казват, че практическият език е обеднял, трябва интелектуалците да дадат някакъв дух и цвят и повече подтик за размишление във връзка с традициите и бъдещето. Ние българите имаме голяма традиция, но тя се забравя. Естествено не може всичко да се чака от традицията, но тъй като въпросът с ценностите е много сложен, трябва да започнем, като преоценим старите ценности и се мъчим да изградим нови. Но това изисква да се отиде по-далеч от комерсиалното цифрово класическо пазарно общество, в което много бързо вратите се затварят. И тук академичните среди имат голямо място. Като казвам академичните, имам предвид от малките училища до медиите.
– Какви са вашите наблюдения, не е ли обеднял навсякъде политическият език, или това е типично само за нашата страна?
– Не, това е нещо общо навсякъде. Но тук впечатлява много, защото за това ми говорят и студентите, и преподавателите, с които се срещах. Пък и защото този български говор, който съм запазила, през годините преди падането на Берлинската стена беше наситен с много аспекти от световната цивилизация и ние непрекъснато дискутирахме как може да се обнови обществото във връзка с това. Струва ми се, че и сега това не е изчезнало, но е някак закрито от една мрежа от по-повърхностни цели, които изглеждат важни, но опошляват малко народа. Чувствам го, но тъй и като другите ми го казват, реших да го споделя с вас.
– Вашата лекция бе за новите форми на бунта, а нашето българско общество от доста време е зациклило в бунтове, които сякаш не намират крайни решения. Следите ли ставащото в България и протестите, които се развиха през последните години?
– Следя нещата отдалеч, от телевизиите и нямам дълбоко разгръщане и анализиране на тези неща. Но понякога ми се струва, че тези бунтове са протести, които са недоволства без програми или се изпускат в някои крайни „левичарски“ псевдомарксически или други утопически искания, които не се съобразяват нито с диктатите в глобалния пазар, нито с комплексното състояние на човешката психика. Няма нито реализъм, нито задълбочено мислене. Заради това ми се струва, че е нужно време. Така набързо решенията не се намират лесно. Моята цел беше да се мобилизират всички мисли, възможности, способности на академичната младеж и да се създадат т.нар. на Запад „групи на мислене (think tanks – бел.ред.) – да ги свързват с медиите и политиците и да се помисли след време за тази криза на цивилизацията, която ни разтърсва сега.
– Според вас има ли криза на идентичността в нашето общество? Вие казахте в лекцията си, че тя е универсален антидепресант, но имаме ли такава?
– Моето впечатление е, че ние в Европа, където се извърши тази голяма революция на Просвещението, се откъснахме от религиозните си традиционни корени. А това откъсване води до някакво механизирано комерсиално общество, което е всъщност много регресивно и опошлява. В този контекст връщането към идентичността понякога се разбира като затваряне в някаква схематична идентичност. Аз съм религиозен, православен, българин, мъж, жена, хомосексуален, хетеросексуален и т.н. Идеята ми е, че истинската идентичност, която ни свързва и ни се създаде с течение на вековете от нашата традиция – гръцка, еврейска, християнска, Възраждането, Просвещението, а сега и навлизането на тези мюсюлмански традиции – това ни подканва да преоценим днес всички тези традиции и да ги вземем такива, каквито са. А не да се затворим в тях и да ги превръщаме в догми, но да ги преоценяваме и проблематизираме. Казах, че идентичността – такава, каквато я разбирате за европейска традиция, не е сигурност, а поставяне под въпрос. Това е нещо много типично за нашата цивилизация, но не значи, че трябва да се откъсваме от традициите. Трябва да приемем тези идентичности като преходен период, необходимост и опит. Защото идентичността и отхвърлянето на идентичността могат да се изродят във фанатизъм, което виждаме и сега. Затова тази мъдрост на цивилизацията ни и преоценката на ценностите са нещо много важно. Трябва да се чувстваме европейци в множествеността на това европейско семейство и да сме способни да преоценяваме традициите на всички тези цветя, съставляващи букета на Европа.
– Казахте също, че преди да направим революция в квартала, с по-голяма точност трябва да направим революция в себе си. Кои са пътищата за това? Психоанализата очевидно е един от тях.
– Да, това преоценяване може да се върши в училищата от гледна точка на историята, науките и изкуството, за да се постигне едно въплъщаване на този въпрос във всеки от нас. Аз съм идентичен, знам какъв съм, но мога също да открия нови успехи, нови страни у себе си чрез това непрекъснато преоценяване на моята идентичност чрез изкуството, психоанализата, обучението и усвояването на религиите. С една дума, чрез просветата и културата. Това е големият фокус на Европа и на България също. Дори като живея в чужбина, се учудвам, че тази нация, която се създаде около писмеността, не изнася достатъчно тази гордост, която ние имахме, като бях дете, ученичка и студентка в България. Тази българска култура, която може непрекъснато да се подновява, тъй като години след робството, идентичността ни може да живее само ако се отвори към външното. Тя е не само национална, а е била също така и космополитна, свързана към другия свят. Изучават се много езици, доста от нашите български студенти са полиглоти и това би трябвало да се храни и развива.
– Определяте себе си като „енергичен песимист“, какво влагате в това? По-скоро повод за песимизъм или за оптимизъм имате, като виждате как се развиват обществата ни?
– Не искам да съм много оптимистична, защото виждам колко лошо вървят някои неща. Говоря за фанатизма, обедняването на много южни нации например, чувства се мизерията тук в някои квартали, които преди няколко години бяха дребна буржоазия. Затова не съм много оптимистична, виждам и причините, довели до това. Но от друга страна, знам, че има латентни способности, за които говорих и за които трябва да се събуди интересът у хората с интелектуални възможности, за да намерят начин да ги прекарат през медиите. Трябва да стане лично преживяване нуждата да имаме една непрекъснато възраждаща се идентичност, за да се променя тя, а не да е застинала веднъж завинаги. Това наричам аз вътрешна революция и затова казвам, че съм енергична, но песимистична – да събудим енергията у всички!
Стела Стоянова, в.“Стандарт“
