Един шлифер броди из страната. Шлиферът на… Всъщност, всички знаем на кого е шлиферът, но не всечки знаем кой му го държи. Докато политици, политолози и обикновени политикани се опитват да разшифроват великата премиерска реплика „Държат ме … за шлифера“, ние ви предлагаме да се посмеете с разказа „Шлиферът на Леонардо“ на Ивайло Диманов, публикуван в едноименния сборник през 2006 г.

 

Брадясалият мъж се надвеси над изкопа и погледна надолу. Два метра и половина встрани от останките на древен тракийски некропол блестеше малка глинена плочка с някакъв странен, едва различим надпис:

А ДОЛЕ КРАВА ГАСИ ПОЖАРА

С ТЕКИЛА И МЕЗЕ ОТ НОЩНО ЕХО

Какво ли можеше да означава този на пръв поглед глуповат текст?

Крава гаси пожар с текила.

Дотук добре. Ако кравата е махмурлия, защо да не угаси пожара с нещо подобаващо? Е, текилата не е най-подходящото, но една крава едва ли има избор. Колкото до мезето от нощно ехо, тук прозираше поетична фриволност, томителен повей от ранната лирика на Лилиев, примесен с индийския символизъм на Сугарев.

Мезе от ехо. И клатушкаща се крава, вероятно метафора на пиянството на един народ. Странно…

Еврика! Та това е анаграма.

Божественият камък всъщност представляваше код към всички тайни на най-древната цивилизация. Какво ли можеше да означава?

Чрез разместване на буквите младият археолог получи истинското послание, кодирано в загадъчния текст:

ЛЕОНАРДО, КОГА НАЙ-ПОСЛЕ

ЩЕ СИ ЗАЖИВЕЕМ КАТО ХОРАТА?

Очевидно този въпрос не бе отправен към археолога, още по-малко към някой от новите коалиционни министри. Авторът едва ли се е надявал някой от тях да даде компетентен отговор.

Но кой ли би могъл да го стори?

Може би отговорът съществува, също тъй хитро кодиран.

Вероятно има още някакъв знак. Някакъв тайнствен код, който да разплете невероятния шифър на вековете.

Младият учен се замисли. Криптограмата от разшифрования текст го хвърли в историческа меланхолия и нездрава апатия. Очевидно социалните проблеми са непреходна традиция по тия земи, щом хората копнеят да заживеят като хората. Мъжът си наля една пещерска в бракуван лакримарий, в който някога оплаквачките на незнаен тракийски бизнесмен събирали сълзи за протокола. Сега вместо сълзи издълженото съдче събираше меката топлина на метиловия алкохол.

Къде би могло да е скрито посланието?

В Старосел? Едва ли! Анаграмата е писана значително по-късно.

Във Велики Преслав, у г-жа Мозер, или пък в Свещари? Надали. Магистрала „Тракия“? Перперикон? Невъзможно. Там по-скоро ще изскочи някой плейбек на Орфей, отколкото шифърът на Леонардо.

Археологът се плесна по челото и мигом хукна към гарата.

След няколко часа той разглеждаше графитите в тоалетната на Народното събрание. Почука плахо по фаянсовите плочки, грижливо подредени с тънка фуга помежду им. В прогресия 8-5-3 последната плочка кухо изтропа. Археологът внимателно я извади и в тъмната кухина откри тайнствено скривалище.

Какво ли имаше вътре?

Златото на гетите, чудотворното биле на Бендида или ключът към безсмъртието на Залмоксис?

Археологът бръкна в тайнственото скривалище и ръката му напипа някаква странна материя. Измъкна я отвън. Приличаше на дълго яке от тънка промазана тъкан, по-скоро шлифер. Бръкна в джобовете и в единия от тях откри листче, грижливо сгънато на четири. Най-отгоре с едри печатни букви бе изписан нов непонятен текст: ТУК ОКО НА ВОЛЯ.

Странно. В парламента и око, и охолство — всичко е на воля. Какво ли всъщност означава?

Отново анаграма!

Да, очевидно този шифър криеше отговора на въпроса кога най-после ще заживеем като хората?

Размествайки буквите една по една, най-после младият археолог успя да прочете: НА КУКОВО ЛЯТО.