Всъщност търсех дървена етажерка за книги. Знаех, че “Пиротска” в затънтения си край е раят на дървените мебели. Чудна уличка, с нещо мило и занаятчийско, идеална за снимане на “епоха”, както викат кинаджиите, от 20-те до соца на 50-те и 60-те години. Магазинчетата си бяха там, обаче етажерките за книги – не. Вече не. Преди десетина години беше пълно. Предприемчивият читател на това място веднага би казал – ами ето ти ниша на пазара, която можеш да разработиш, стига си ревал, зарежи книгите и дялкай етажерки, пазарът няма да те чака. Мина ми и това през ума. И още първият продавач в магазина, когото попитах: “Абе, що е тоя дефицит на етажерки за книги?”, каза с убиваща ентусиазма ми простота: “Ами никой не ги търси, ако искаш, поръчай си и до месец ще ти сковем. Ама така, готови, що да събират прах.”
Виж как, като завехне една работа,четенето в случая, и някои неща изпадат от пазара. Интернет не уби четенето, а уби дървените етажерки. Ама пак писателите са си виновни, викам си, те, нещата са свързани – пишат тъпо, не ги четат, не им купуват книгите, етажерките стават излишни и пазарът ги изплюва. Същата верига може да се навърже и ако сменим писателите с политиците, ама тя е твърде тривиална. Пък и така ме е учила държавата, че във всеки случай аз съм виновен. Или казано по-грубо, контрата винаги остава у теб, каквото и да означава това (и за каква контра става дума, да не е ясно). Но звучи подобаващо грубо, нали? Точка, затваряме скобата, нов ред.
Тогава в последното магазинче за дървени мебели видях…черешово топче. А, казах си, значи черешови топчета може, а етажерки за книги не може. Въпреки че винаги съм си падал по черешовите топчета. Кое българско сърце няма да се разтупа пред този самоделен “Круп”. Спомних си как като малък след поредното екстатично четене на “Под игото” и “Записки по българските въстания” бях хвърлил око на черешата пред къщи. Стоях под нея, галех стеблото й (за мен – цевта) и се заканвах. Всяка череша беше едно неосъществено черешово топче. Така мисли бунтовното съзнание на детството. Сега знам, че всяко черешово топче е една неосъществена череша. Пак се отклоних. Но така е, като нагази човек в една литература и история, пълни с неосъществени въстания и топчета, с кръв и череши. Та обладан от такива детски бунтовни спомени, не съм усетил кога до мен е дошла продавачката от магазина и надушвайки патриота купувач в мое лице, ме пита интересувам ли се от топчето.
Тогава по-скоро от смущение, отколкото нарочно, изтърсих: “А това черешово топче черешово ли е?” Продавач-консултантката направи една доста дълга пауза. Дадох си сметка, че въпросът ми сигурно звучи идиотски. Тъкмо да се извиня и дойде нейният отговор: “Ами всъщност е чамово.” Каза го тихо, като човек, който разкрива някаква не много прилична тайна. И побърза да добави: “Ама е минато отгоре с корабен лак.” Сякаш това правеше нечерешовото топче малко по-черешово. И автентично. Сякаш Априлското въстание беше морска битка, пустите клисурци – карибски пирати, а корабният лак – най-естественото нещо по тези земи.
Продавачката беше млада и сърце не ми даде да я питам дали е отгръщала “Записките” или “Под игото”. Пък и откъде накъде ще я питам. Патриотарщината винаги ме е карала да отделям стомашния сок на иронията. В случая обаче признавам – стана ми леко тъжно и за Захари, и за Вазов, и за Боримечката и клисурците, за черешите и чама, и дори за младата продавачка.
Чамовото черешово топче лъщеше на обедното слънце, лакирано като за сватба. Един сувенир в реални размери между малка дървена каручка и дървен, също лакиран, кладенец. Припомних си всички черешови топчета, които съм виждал. Топче – поставка за бутилки. Топче – отварачка, където оръдието се сваля и лъсва серпентината на тирбушона. Черешово топче – ключодържател, и пр… Кичът, роден от един безвкусен национализъм, се превръща в пародия.
Светът е едно и като изчезнат етажерките за книги, идват лакираните черешови/чамови топчета. Прибрах се вкъщи и запитах “Гугъл” какво ще ми каже за черешовите топчета. И “Гугъл” изплю 2700 места в Мрежата. Поучителни неща имаше в тях, мрачни и драматически. За някой си варненски шеф на фирма,който решил да гръмне с личното си черешово топче. Товерно пукнало и опукало на място 25-годишен младеж от фирмата. А бе оланкоолу, да беше чел “Под игото” барем, щеше да знаеш как топът се цъфка, а джепането се изплюва на няколко разкрача във всички посоки… Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота. Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.
Друг туристически сайт предлагаше в Клисура “традиционно посрещане от Боримечката с гърмене на черешово топче и клисурска седянка сред автентична възрожденска атмосфера с дегустация на вкусни картофени специалитети – изненадата е картофено черешово топче, и фолклорни закачки от местните самодейци”. Не му върви днес на черешовото топче. Или ще е от чам, или от картоф. Шибнато върху софрата на седянка, за дегустация. Сред самодейци. И самият, да не кажа самата, Боримечка насреща. Така върви историята, Гугъле, от автентика към кич, от череша към чам, от символ към сувенир. Минати с корабния лак на безвкусието.
Из сборника „Невидимите кризи“
