Цветан Тодоров, един от най-известните културолози в света, пристигна в у нас, за да се види с приятели от младостта, да представи книгата си „Недовършената градина“, издадена от Нов български университет, и да участва в кръгла маса на тема „Бъдещето на демокрацията в Европа“.
Дискусията е във вторник във Френския институт от 18 часа. В нея ще участват Ксавие Лапер дьо Кабан, посланикът на Париж в София, професорът и президент на НБУ Богдан Богданов и колегата му от Софийския университет Стоян Атанасов, както и доцентът от Алма матер Боян Знеполски. Входът е свободен до запълване на местата. Публиката ще види и филма на Леа Тодоров „Спасяване на човечеството в работно време“. Младата дама е дъщеря на семиотика.
„Недовършената градина“ е знакова за работата на философа, защото представя възгледите на големите френски хуманисти от Монтен до Констант, Декарт, Монтескьо, Русо. Заглавието отпраща към смисъла на човешкото съществуване. Съчинението е впечатляващо в своята цялост, твърдят експертите. Акцентите в него са върху желанието за независимост, възхвалата на самотата, разграничението между дейния и съзерцателния живот, дълга и насладата, любовта-радост и любовта-желание. Когато творбата излиза през 1998-ма, френската критика я определя като апостолска книга на Цветан Тодоров, съдържаща и най-пълната визия и оценка за модерността.
„Хуманизмът на автора се явява не алтернатива, а ключ за разбиране на модерността“, пише в предговора си към „Недовършената градина“ професор Стоян Атанасов. В последните страници на своето изследване Тодоров казва: „Скалата на Сезиф – или някоя друга точно до него – неспирно се търкаля обратно по нанадолнището. Но съдбата на Сезиф не е проклятие, просто такава е човешката участ, която не е нито завършена, нито съвършена. Тя прилича по-скоро на алхимична операция – състои се в превръщането на относителното в абсолют и в изграждането на нещо солидно от най-неустойчивите материали.“
Според автора щастието винаги виси на косъм и все пак хората предпочитат недовършената градина пред всяко друго царство. Книгата е второ издание, реализирано от издателството на Нов български университет. Първото, под заглавие „Несъвършената градина“, е през 2004-а.
33 години живее с колежката Нанси Хюстън
Тридесет и три години до Цветан Тодоров е Нанси Хюстън. Тя е майката на неговите деца – син и дъщеря. Писателите обаче се разведоха неотдавна. Известната авторка и феминистка, родена в Канада, има 26 романа и 11 книги с есета, от които у нас са издадени „Целувката на ангела“ (2002), „Надгробен камък за Ромен Гари“ (2006), „Дневник на сътворението“ и „Разломи“ (2008). Само преди няколко месеца тук излезе и най-новият й труд, „Отражения в мъжкия поглед“. Това е социално-психологическо изследване за ролята на половете в новия глобален свят на XXI век.
Преди шест години Нанси Хюстън бе за трети път в България – за премиерата на „Дневник“-а. В него Нанси дискутира темата за жената, която съчетава творчеството с майчинството и пита възможна ли е хармонията в делника на двойка артисти. А отговора търси в брачния живот на известни писатели и художници – Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе, Вирджиния и Ленард Улф, Скот и Зелда Фицджералд. В интервю за „Стандарт“ тогава писателката даде и личен отговор за хармонията в собствения й живот. „Да, аз я постигнах. Но веднага ще добавя, че Цветан не е автор на художествена литература. Може би, ако беше, щяхме да имаме повече спорове и ревност. А и със сигурност не бих могла да живея с мъж, който пише романи. Освен това съпругът ми обича значението на бита, обича да готви, да се занимава с децата. Но главното за нашето разбирателство е, че той дълбоко вярва в моите интелектуални способности. Общото между нас е чувството на бежанци, хора, които са родени в една страна, а живеят в друга. Това ни позволява поглед, близък до детския. Ние с Цветан се възползваме от преимуществото да познаваме две култури. Това е много полезно за писателя. На мен ми позволява по-лесно да се вмъкна в кожата на персонажите си. В основата на неговите произведения пък е множествеността на културите“.
Трудно е да се каже дали родената в Калгари Хюстън е френска или английска писателка. Тя е от малкото, които пишат великолепно на „чужд“ език. Всъщност Хюстън е двуезична, тъй като сама превежда творбите си на английски. От 15-годишна живее в САЩ, където завършва университета „Сара Лорънс“ в Ню Йорк.
От детството й остава травма, когато майка й зарязва нея, брат й и сестра й, за да създаде друго семейство, а те остават при бащата. После в Париж Нанси специализира при структуралиста философ Ролан Барт. Там среща и 14 години по-възрастния от нея българин, за когото се омъжва през 1981-ва. През 1996 г. във Франция тя получава наградата „Гонкур на ученическото жури“, а няколко години по-рано става лауреат на литературния приз на канадския генерал-губернатор за „Песента на равнините“. „Разломи“ пък е отличена с приза „Фемина“ за 2006 г., награда, получавана от Маргьорит Юрсенар и Силви Жермен. Нанси Хюстън отскоро споделя живота си с швейцарския художник Гай Обърсън.
Баща му е уважаван библиограф
Библиографът Тодор Боров, който дълги години е редактор на поредицата „Енциклопедия на България“, е бащата на Цветан Тодоров. Дядо му по майчина линия е общественикът Иван Пеев-Плачков. Брат му, Иван Тодоров, е известен физик.
Бъдещият семиотик учи българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. През 1963-а заминава за Париж като стипендиант. Три години по-късно защитава докторска дисертация на тема „Литература и означаване“ под ръководството на Ролан Барт. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център, където работи от 1968 г.
Изнасял е лекции в университетите „Йейл“ и „Харвард“. Сред най-важните му книги са „Поетика на прозата“, „Памет за злото, изкушение за доброто“, „Живот с другите“. На български са преведени и „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, „Страхът от варварите“, „Несъвършената градина“.
За разлика от повечето интелектуалци, Тодоров не държи да се показва и да говори пред медиите в България, когато се прибира. В годините след промените той си идва на частни посещения, за да се срещне с близки от славната му младост. Често казва, че не е добре запознат със ставащото в родината след 50 години живот във Франция. Твърди, че все още мисли за страната през фигурите на Тодор Живков, Вълко Червенков и Георги Димитров. И че не знае кой е министър-председател.
В същото време винаги е твърдял, че 24 години живот тук са прекалено много, за да успее да се еманципира от българската си принадлежност. „Продължавам да отвръщам с рефлекси, придобити през онези години на тоталитарния комунистически режим“, споделя той.
Тодоров е умерен в оценките си за така наречения демократичен процес в страната. Споделя, че все още не се е случила дори първата стъпка – страстите и бесовете да се канализират в една посока и да се превърнат в нещо градивно. Според Тодоров дългите години на тоталитаризъм и последвалия го преход са оказали неимоверни вреди – тъкмо в тях е причината за неслучващата се докрай демокрация у нас.
Той е и един от умерените скептици за бъдещето на Европа – консуматорският начин на живот, изместил ценностите, провалът на неолиберализма, под чийто диктат се движи Западът, са малка част от причините, които бавят, а и спират развитието на Стария континент.
През 2008 г. Тодоров получава наградата „Принцът на Астурия“ – едно от най-престижните отличия в раздела за социални науки, често сочен за еквивалент на Нобеловата награда.
„Спасяване на човечеството в работно време“
Леа, дъщерята на Цветан Тодоров и Нанси Хюстън, е родена през 1982 г. в Париж. Учи политология във френската столица, Берлин и Виена, но се впуска в приключението, наречено „кино“. Започва работа като помощник-режисьор. „Спасявяне на човечеството в работно време“ е първият й документален филм. В момента работи над нова лента, която снимат в Русия. Леа е съсценарист и в големи игрални продукции.
Леа посвещава дебютния си проект на фундамантален въпрос – каква власт упражнява знанието. Тя разсъждава върху твърдението, че „ние“ знаем повече от „другите“ – и ще им обясним как да действат. Историята проследява действията на четирима работещи за OSCE – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, създадена през 1973 г. по време на Студената война за улесняване на преговорите между Изтока и Запада. След падането на Берлинската стена тя се превръща в огромна машина, която действа под наслов: за респект на човешките права в рамките на демокрацията. Но от теорията до практиката пътят е дълъг – това проличава в битието на четиримата, които се пробват да бъдат полезни в Косово.
„Спасяване на човечеството в работно време“ дискутира въпроса за възможностите да се упражнява демокрация в специфичен момент – Косово осем години след края на войната. Косово се появява в западните медии заради бежанците, командосите и разрушенията. Мисията е ясна – да се организира политически проект от ценностната система на Запада на Просвещението и да се въздейства на останалите като „тъмен субект“ за „другите“ балканска държава, където има доста „варвари“. Те говорят винаги за „правата на човека“, като че ли с изричането на клишето проблемите ще бъдат решени. Искайки да промени „другите“, филмът говори за „нашия поглед“ и за възможността той да въздейства правилно. От една култура към друга, от един език на друг, от едно общество към друго – къде е обединяващото пространство, пита в стила на баща си Леа Тодоров.
Искра Крапчева, в.“Стандарт“
