Амос Оз е израелски писател и журналист. В прочутото си есе „Как да излекуваме фанатик“ той предлага своята гледна точка за същността и природата на фанатизма.
Оз не предлага панацея за фанатика, но излага няколко идеи „как ако не да го излекуваме, то поне да му вържем ръцете“.
Из „Как да излекуваме фанатик“
Да преследваш шайка фанатици из афганистанските планини е едно. Да се бориш срещу фанатизма е съвсем друго. За съжаление нямам никаква представа как да хванем фанатиците в планините, но имам една-две идеи за природата на фанатизма и как ако не да го излекуваме, то поне да му вържем ръцете…
Фанатизмът е по-стар от исляма, по-стар от християнството и от юдаизма, по-стар от политическите системи, идеологии и религии. За съжаление фанатизмът е неизменна част от човешката природа, злият ген в нея, ако щете…
Фанатизмът е почти навсякъде и неговите по-смекчени, цивилизовани форми се откриват във всяка област на живота, във всеки от нас. Ами противниците на тютюнопушенето, които са готови да ви изгорят живи, ако запалите цигара близо до тях? А вегетарианците, които живи ще ви изядат, защото ядете месо? Или пък пацифистите, сред тях и мои колеги от движението за мир в Израел, които няма да се поколебаят да ми теглят куршум в главата, задето защитавам малко по-различна стратегия за постигане на мир с палестинците.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки, който издига глас срещу някого или нещо, е фанатик. Нито пък твърдя, че всеки с непоклатимо мнение по даден въпрос е фанатик. Просто казвам, че семето на фанатизма никне там, където има безкомпромисна и непоклатима убеденост в собствената правота…
Всички фанатици се отличават с особена слабост към кича. Фанатикът може да брои до едно, две е прекалено голяма цифра за него. В същото време е безнадеждно сантиментален: предпочита чувствата пред мислите и обича да си представя смъртта. Той презира този свят и е готов с радост да го изтъргува за място в рая. Представата му за рая обикновено се покрива с представата за вечно щастие от онзи тип, какъвто виждаме в края на посредствените филми…
За идеологическите движения от първата половина на миналото столетие мантрата беше: „Утре светът ще бъде по-хубав от днес. Нека се жертваме сега, нека наложим тази саможертва и на другите, за да могат децата ни да наследят извоювания от нас рай”. Някъде към средата на века този призив беше изместен от идеята за незабавно щастие, не от прословутото право на преследване на щастието, а от широко разпространената илюзия, че щастието ни чака по рафтовете на магазините и човек само трябва да забогатее достатъчно, за да си го купи. Идеята „и живели щастливо до края на живота си”, илюзията за вечно щастие е всъщност оксиморон. Или застой, или кулминация. Вечното щастие не е щастие, също както вечният оргазъм не е оргазъм…
В основата на фанатизма лежи желанието да променим другите. Често срещаният стремеж да поправим ближния, да „облагородим“ съпруга или съпругата, да моделираме детето или да променим брат си, вместо да ги оставим да си живеят такива, каквито са. Фанатикът е всичко друго, но не и егоист. Фанатикът е най-големият алтруист. Той се интересува от теб много повече, отколкото от себе си. Иска да спаси душата ти, да те избави от греховете и грешките, от тютюнопушенето, от вярата или от безверието, да те излекува от лошите хранителни навици, от пиенето или от неправилните ти политически възгледи.
Фанатикът е страшно загрижен за теб; при него няма средно положение – той или се хвърля на врата ти, защото те обича искрено, или се спуска да ти пререже гърлото, в случай че се окажеш непоправим. Ако погледнем топографски, и в двата случая – хвърлянето на врата и спускането към гърлото – движението е едно и също. Фанатикът мисли много повече за теб, отколкото за себе си по една много проста причина – собственото му „аз“ е много мъничко и незначително…
В повечето случаи всичко започва в семейството. Фанатизмът води началото си от дома с често срещания стремеж да променим наш обичан близък за негово добро. С порива да се жертваме в името на любимия; с изкушението да кажеш на детето си: „Трябва да станеш като мен, не като майка си“ или „Трябва да станеш като мен, не като баща си“, или „В никакъв случай не бъди като родителите си“. Или между съпрузи: „Трябва да се промениш, да видиш нещата така, както аз ги виждам, иначе с брака ни е свършено.
Много често всичко започва с изкушението да изживееш живота си чрез нечий друг живот. Да се жертваш, за да улесниш успеха на другия или за добруването на следващото поколение. Саможертвата почти винаги пробужда мъчително чувство за вина у облагодетелствания, чрез която той може да бъде манипулиран и контролиран. Ако ми предложат да избирам между двата стереотипа за майката в известния еврейски анекдот, в който първата казва на детето си: „Изяж си закуската или ще те убия“, а другата проплаква: „Изяж си закуската или ще се самоубия“, вероятно бих избрал по-малкото зло. Тоест, да не изям закуската си и да умра, вместо да не изям закуската си и чувството за вина да ме преследва до края на живота ми…
Дълбоко в себе си вярвам, че въображението може да служи като частичен имунитет срещу фанатизма. Вярвам, че ако човек е в състояние да си представи какво ще причинят изповядваните от него идеи…, ще смекчи фанатизма си.
Иска ми се да можех да ви кажа, че отговорът е в литературата, че тя съдържа в себе си противоотровата срещу фанатизма, тъй като тя развива въображението. Иска ми се просто да можех да ви предпиша: „Четете и ще се излекувате от фанатизма“. За съжаление в историята на човечеството множество стихотворения, романи и пиеси са били използвани, за да възпламеняват омраза и чувство за национално превъзходство.
Но все пак има определени произведения, които помагат. Например Шекспир. В неговите пиеси всяка проява на екстремизъм, всяка демонстрация на безкомпромисност, всяка форма на кръстоносен поход завършва като трагедия или комедия. Накрая фанатикът не постига щастието и не получава удовлетворение: той или загива, или става за посмесище. Това е добра ваксина срещу фанатизма.
Гогол също е полезен: от него читателят осъзнава колко малко всъщност знаем дори когато сме сто процента сигурни в нещо. Гогол показва как носът ни може да се превърне в наш враг – жесток, дори фанатичен – и всичко да се изроди така, че един ден да започнем да преследваме с фанатична ярост собствения си нос. И това е добър урок.
Кафка също действа възпитателно в тази насока, макар да съм убеден, че не си е представял, че литературата му може да бъде използвана като имунизация срещу фанатизма. Кафка ни учи, че в живота винаги има мрак, загадка и присмех дори и когато смятаме, че не сме направили нищо лошо. Това също помага.
Препоръчвам ви и Уилям Фокнър. Израелският поет Йехуда Амихай го казва много по-добре от мен: „Където сме прави, цветя на цъфтят“. Много полезен стих. Да, определени литературни творби биха могли да помогнат, макар и в известна степен…
Чувството за хумор е чудесно лекарство. Не съм срещал фанатик с чувство за хумор, нито пък съм виждал човек с чувство за хумор да стане фанатик, освен ако по някаква причина не го е загубил. Фанатиците по правило са саркастични. Някои от тях имат остър като жило език, но не и чувство за хумор. Хуморът задължително включва в способността да се смееш на себе си…
… Другото е способността да се видим през погледа на околните. Умението да живееш в ситуация без предопределености, да се научиш да се забавляваш с това, да приемаш разнообразието също може да помогне… Да си представим другия, когато се караме или се оплакваме, да си го представим в момента, в който сме убедени, че сме сто процента прави, а другият греши сто процента, пак е от полза да можем да си представим неговата гледна точка…
Преди много години, когато бях дете, моята мъдра баба ми обясни съвсем простичко разликата между евреите и християните. Забележете, не между евреите и мюсюлманите, а между евреите и християните.
– Разбираш ли – каза ми тя, – християните вярват, че месията някога е бил тук, на Земята, и че един ден ще се върне пак. Евреите твърдят, че идването му тепърва предстои. И тази разлика предизвиква толкова гняв, преследвания, проливане на кръв, омраза… Защо? – продължи баба. – Защо просто не почакаме и видим какво ще стане? Ако месията се появи и рече: „Здравейте, радвам се да ви видя отново”, евреите ще трябва да отстъпят. Но ако каже: „Здравейте, аз съм месията и се радвам да се запозная с вас”, целият християнски свят ще трябва да се извини на евреите. А дотогава – заключи мъдрата жена – трябва просто да живеем и да оставим другите да живеят.
Тя имаше железен имунитет срещу фанатизма. Знаеше тайната как да живее в ситуация без предопределености, с неразрешени конфликти и с различните от нас…
Всеки от нас е полуостров, наполовина свързан със сушата, наполовина обърнат към океана. Едната ни половина е свързана здраво със семейството, приятелите, културата, местната традиция, нацията, пола, езика и много други неща, а другата половина иска свободата да се обърне към океана…
Чувството за хумор, способността да си представим другия, готовността да приемем отделния човек като полуостров могат да ни предпазят поне частично от заложения във всички нас ген на фанатизма.