Има убийствен дефицит на емпатия. Състрданието, съпреживяването, съчувствието са най-човешките качества, които убийствено липсват. Радикализирането е най-лесният и грешен ход. Това казва писателят Георги Господинов след терористичната атака срещу сатиричното списание „Шарли ебдо“ в интервю за в.“Монитор“.

– „Аз сме” – с това изречение започва романът ви „Физика на тъгата”. Тези дни светът казва „Аз съм Шарли”. Защо тъгата обединява, а не радостта?

– „Аз сме” е ключът към емпатията. Това е простият отговор. Състраданието, съпреживяването, съчувствието са най-човешките качества, които остро липсват. Намирам връщането към тях за единственото възможно решение на ситуацията сега… Има убийствен дефицит на емпатия. Радикализирането е най-лесният и грешен ход. Емпатията, за която става дума в романа, се оказва актуален проблем. Особено в тези дни след убийствата в Париж. Става дума за емоционална връзка между човешките същества. Достигнали сме критичен момент. Затова трябва да кажем „Аз сме” Шарли, но и Ахмед, убитият полицай пред редакцията, и всеки друг. Аз сме човешки същества, първо. И това е отпреди всяка религия, идеология и професия… Иначе тъгата обединява, но тъгата може да е и детонатор. Дано не се стигне дотам. Всъщност романът излиза тъкмо във Франция следващия месец и това начално „Аз сме” в превода на Мари Врина звучи Je sommes nous.

– Във вашия „Естествен роман” образите на бездомника и писателя се преплитат. Колко е разстоянието от писателя до бедняка? Питам ви, защото писатели като Александър Геров, Христо Фотев завършиха живота си в крайна мизерия…

– В свят като днешния границата между всеки човек и неговия бездомен двойник е много тънка. За писателя това важи още по-силно. В българската литература има доста примери, освен посочените от теб. Александър Вутимски например в последните си години е спал в градинката зад Народната библиотека в една барака за инструменти.

Преди 15-16 години „Естествен роман” тръгна с това, че много исках да имам люлеещ се стол. Събирах пари две или три години и накрая за непосилната сума от 50 лева си купих един плетен, евтин, люлеещ се стол. Нямах пари за такси и го пренесох на гръб из цяла София. Минах през площад „Славейков” и там някъде ми хрумна, че сега както съм дал всичките си пари, ако изгубя и дома си, изпадам от системата. Изведнъж се „видях” сред книгите на площада, седнал в един люлеещ се стол, представих си как постепенно брадата ми расте и никой вече не ме разпознава.

За мен клошарят, скитникът, бездомникът са много важни фигури. Обърнали са гръб на обществото, но не просят, не искат милостиня, а живеят в един паралелен град, паралелен свят.

Когато започнах да пиша романа, ходех на пазара в „Младост”. Прекарвах часове да стоя и да гледам хората. Имаше един клошар, в чието тяло си се представих. Години по-късно написах коледен разказ „Закъснелият дар” за клошар, който умира пред един телевизор на улицата. Спомням си, че когато „Естествен роман” тъкмо беше излязъл, вървях по улицата и срещу мен устремено вървеше един клошар. Спря ме и каза на английско-български „Ей, You, адът е близо!”.

– Срещнахте ли го отново някога?

– Не. Но често наблюдавах един клошар на „Шишман”. Веднъж, докато преравяше контейнера, извади синя бутилка от кюрасо. Абсолютно изящна, в пълен контраст с него. Държеше я като нещо не от този свят. Разглеждаше я на слънцето и начинът, по който й се радваше, и накрая изпи останалия в нея един пръст кюрасо, беше незабравима гледка.

– С какво сте по-различен сега, отколкото преди 15 години, когато излезе първото издание на „Естествен роман”?

– Бил съм доста свободен, по-наивен и повече не ми е пукало. Нямах никакви очаквания към себе си като романист и наистина исках да „контрабандирам” малко поезия под друга форма. Романът беше може би най-шантавото и най-смелото нещо, което направих в личната си история. Там става дума за мухи, за история на тоалетната. 90-те години бяха време на балади и разпади – всички около мен се развеждаха, аз също. По това време много четях в Народната библиотека и покрай друг текст се запалих да чета неща от естествената история, ботаниката. Така попаднах на „Сънят на растенията” на Линей. Впечатли ме, че той пише като Андерсен и си помислих, че ако човек изпадне в личен провал, винаги може да се спаси в извънлитературни текстове.

Ако направя списък на нещата, които са ми повлияли – от една страна, е Линей, а от друга, филмът на Тарантино „Глутница кучета”, както и един Наръчник на пчеларя, също така Наръчник на градинаря (смее се)… За писателя е много здравословно да напуска териториите на литературата и да чете всякакви текстове.

– Самотата дава ли свобода?

– Самотата е и свобода. Ако човек е направен от 75 процента вода, някъде толкова е процентът самота. Когато писах „Естествен роман”, беше такъв  период – на самота и цигари. Тогава бях обърнал гръб на света, нямах и телефон, не съм се чувал с никого. По едно време единствените хора, които виждах, бяха тези по пазарите. Това е много важен опит – да изпиташ глад за лица. Единственият предишен път, когато съм усещал подобно нещо, беше в казармата. Бях граничар и месеци наред виждах само 15-те лица на останалите в заставата. Затова, когато имах право на един ден отпуск, отивах в Ивайловград, сядах на улицата и гледах лица. Съчинявах им истории.

– Бяхте в самоизолация и когато писахте „Физика на тъгата” в един швейцарски манастир. И тогава ли усетихте глад за лица?

– Да. Тогава дни наред прекарвах абсолютно сам, а когато не говориш три дни, започваш сам да говориш от страх да не забравиш езика. Спомням си как слизах до града и си купувах маслини от един италианец. После търкалях в устата си думи като „Грацие”.

– В началото на февруари излиза новата ви стихосбирка. Какво настроение носи тя?

– Работното й заглавие е: „Там, където не сме”. Дълго не съм издавал поезия и са се събрали непубликувани стихотворения от различни периоди. Имам някои доста стари, но вероятно ще се откажа от тях. Те са много лични, от началото на 90-те. Чета ги и при всяка нова книга си казвам „Айде, тия ще останат за друг път”. Може би един ден ще издам само стари, непубликувани, сантиментални стихотворения.

– На шествието си за Деня на будителите през 2013-а студентите носеха картонени щитове, нарисувани като корици на книги. Какво ви мина през ума, когато видяхте вашите есета „Невидимите кризи” сред тях?

– Това може би е едно от най-вълнуващите неща, които са ми се случвали в България. Усещане, което не може да ти даде никой критик или награда. Самият акт да носиш тази или онази книга е много силен. Видях реализирана в някаква степен мечтата си по това, че четенето е важен политически акт за едно общество. Че четенето е възпитание на съпротива и на вкус.

– Явно имате доста съмишленици, защото според класацията на Столичната библиотека, вие сте най-четеният съвременен български автор…

– Важни са ми тези читатели. Те представляват онези хора, които няма да си купят всичко, защото нямат достатъчно пари. Но точно те идват всяка седмица, чакат си реда, за да прочетат книгата. Близък съм до тях. До 18-годишната си възраст съм живял със семейството си в малки градчета, в приземни етажи, в една стая. Майка ми и баща ми спяха на земята, ние с брат ми – на леглото. Детето усеща бедността, то има сетива за това, че някакви неща са му отказани. Но това възпитава много силна чувствителност и прави така, че повече неща могат да те зарадват.

– През април „Физика на тъгата” излиза в САЩ в превод на Анджела Родел. Минала година този роман беше сред финалистите на наградите „Фон Рецори”, а преди това „Невидимите кризи” беше месеци наред в класацията на най-четените книги. Освен признание обаче събирате и доста хейт. Кога се сблъскахте за първи път с подобно отношение?

– Може би, когато стихосбирката ми „Черешата на един народ” спечели наградата на Сдружението на български писатели през 1996-а. Беше абсолютен пробив! Бях на 28 години и това ми беше втората стихосбирка. Тогава Сдружението на български писатели за първи път реши не жури да избира победителя, а всеки от двестате човека да напише коя книга избира. Изведнъж победител се оказа тази тънка книжка. Когато си на 28, това не се прощава. Някои по-възрастни писатели реагираха бурно. Тогава за първи път си казах, че понякога има дълбока пропаст между автора и текста му и че нашите текстове са по-добри от нас като хора.

В продължение на 10 години съм писал своите публицистични колонки във в. „Дневник”. Това е истинско средство да имаш врагове. Тук силно и лично се мрази. Получавал съм всякакви коментари, включително заплахи.

Всъщност първият обаче беше по-рано.  Бях на 10, пишех стихотворения. В Ямбол Георги Братанов ни водеше кръжока по поезия. Един ден на посещение дойде детски поет от София и всеки трябваше да прочете нещо свое. Бях написал едно стихотворение за остаряването и смъртта и мислех, че то е супер. Неочаквано за мен обаче поетът се разкрещя. Скара се първо на нашия ръководител: „Не може да учите децата на такива работи. Децата трябва да пишат за гълъби на мира”. После се обърна към мен и попита: „Кой ти е написал стихотворението”. Много надълбоко го приех – все едно те обвиняват, че лъжеш. А моите родители са хора, които са силно далеч от литературата. Така че първият хейт е бил през седемдесет и някоя година. Разбира се, никога не се свиква.

– На 14 март в Познан ще е премиерата на операта Space opera по ваше либрето. Как стигнахте до амплоато на либретист?

– Получих мейл от един полски композитор, когото не познавах. Той слушал една вечер интервю по полското радио с мен, потърсил книгите ми на полски, прочел ги. Написа ми писмо, в което обясни, че има две опери и иска да напиша либретото за третата. Отказах, но той беше много настоятелен. Изпрати ми един кашон с неща, които харесва, започнах да ги гледам, харесах ги. Друг тип музика, минимализъм. Той искаше аз да измисля сюжета на операта. Четох някакви либрета и така. Пиша много освободено, когато правя нещо за първи път. Всеки дебют ти дава право на провал.