Тези дни бях в един от големите супермаркети в центъра на София. До витрината, напълнена с пухкави кроасани, хлябове, различни бутервкуснотии, има сложени ръкавици за еднократна употреба или щипка, с която всеки би могъл да си вземе избраното от него. Всъщност най-нормалното и естествено нещо.
Една жена пред мен отвори витрината, провери с маникюра си дали кроасаните са топли, опипа още пет-шест с ръце и затвори витрината. Явно не бяха топли, явно нещо я спираше да си купи.
Замръзнах и реших да остана да погледам. Мъж с каскет направи нещо подобно. Той пък ровеше с ръце. Взе един, после го остави, взе втори – пак го остави. Най-накрая си избра. Появи се трети. Той пък така кашляше и кихаше върху френската гордост, че само си представих на тези, които ще ги хапват след това, какви болести може да им дойдат на главата.
Вцепених се. И може да се каже – направо си полудях. Стоях леко встрани и само гледах. Изредиха се още пет-шест души, вероятно с различни занимания и професии, и все същото. Някъде на седмата минута витрината отвори момиче, взе си ръкавиците за еднократна употреба, избра си два кроасана, без изобщо да рови.
Леко си отдъхнах и си казах – не всичко е загубено. Пресметнах: някъде десет на едно. На десет души един ползва щипката или ръкавици.
Нямам обяснение защо е така. Но си давам сметка, че от това, бих го нарекъл малко социологическо проучване, което направих, може да се родят десетки, стотици изводи. Може да се види къде се намираме. Какво ни липсва. Въобще за какво става дума.
Много мислих върху това тези дни. И си признавам, направо се блъскаше в съня ми.
Някъде по същото време видях новия проект за център на София – хубави неща, които тепърва трябва да се случат, но някак усмивката ми се самоубиваше заради случката в супермаркета.
Надявам се по никакъв начин да не звуча педагогично и морализаторски, но си признавам: писна ми от всичко това. Писна ми от цялата тази – изразявам се по най-нежния начин – простащина. Просто не искам да употребявам други думи.
Не мога да разбера толкова ли е сложно да бъдеш по-внимателен и възпитан в живеенето си, да спазваш елементарни норми и етика? Сигурен съм, че точно тези хора, които опипваха кроасаните с маникюрите си или ги ровиха с неизмитите си пръсти, са много активни на други места.
Те са от тези, винаги недоволните от нещо. За тях всички са боклуци и тъпанари. Вероятно много от тях непрекъснато обсъждат другите анонимно в мрежата, за тях няма нищо добро и хубаво. И си казах: няма да се случат нещата тук. Нещата тук започват точно от такива работи – от ръкавиците и щипката… От тези дреболии, които често остават анонимни, защото в брутално забързания делник се правим, че не ги виждаме.
Защото наистина си дадох сметка, че ръкавиците и щипката на витрината за кроасани всъщност са един огромен тест за всички нас. Той не е по-малък от тестовете по английски, по компютърна грамотност, от стотиците изпити, на които се явяваме ежедневно. През него абсолютно ясно и точно може да се види кой кой е. Абсолютно може да се усети другата грамотност. И си давам сметка, че десет към едно е изключително лош резултат. Много по-лош от всичките ми очаквания.
Много по-страшен от страшното. С този резултат няма как да вървим напред. Ще си стоим на едно място и ще се тюхкаме за всичко. Ще си обясняваме наляво и надясно колко е тъпо тук. Как тази държава не става за нищо. Как това или онова.
И бих завършил с големия шаблон: държавата е във всеки, тя започва и свършва с нас, държавата не е нещо абстрактно и ветреещо се на хоризонта. Защото, когато ровиш там с мръсния си маникюр или пръсти, без изобщо да ти пука за другите след теб, как да има държава?
