На какво се дължи драстичният спад в нивото? Защо все повече млади българи предпочитат да вземат дипломи в чужбина и докога ще продължи роенето на родните вузове? На тези и други въпроси проф.Боян Биолчев отговори от морето, където събира вдъхновение за новата си книга.
Михаела Благоева, в.“Стандарт“
– Проф. Биолчев, как си обяснявате падането на нивото на висшето ни образование? Видяхме, че на първо класиране за право в Алма матер се влиза с четворка. Ще продължава ли тази тенденция?
– Под падане на нивото разбираме получените оценки. Най-напред можем да поставим под въпрос реалността на оценъчната система и това кой и по какъв начин се добира до някаква диплома. Защото въпросът засяга не толкова равнището на знания на младите, колкото състоянието на цялостната система, включително и в обществените ни отношения и поставените пред човека цели и начините за постигането им. Второ, непрекъснато говорим, че от България си отиват младите, за да учат навън. Естествено, че в чужбина няма да отидат тройкаджиите. За там заминават тези, които могат да претендират с познанията си. Така че в чужбина отиват най-добрите ни кадри и това е друг обективен показател. Трябва да се осъзнае, че въпросът засяга целостта на отношенията ни и зрелостта на обществото ни, а не се крие в това, че някой недоглежда работата си или пък, че вина имат учителите и школата. В крайна сметка животът е един скачен съд и ние не живеем като изолирани системи или епруветки. Образованието също не е изолирано. Нали младите се прибират у дома и се зареждат със смисъл за живот според отчаянието на родителите си? Но не бива да сме черногледи. Напротив, трябва да приемаме даденостите и да се опитаме да създаваме условия, при които те да не се проявяват. В образованието не се компенсира на парче, а се работи изцяло и то с пълно посвещение. Да кажем, че в университетите вече ще се влиза с тройки. Ами с колко влизат тогава другите в живота? И още нещо – тези, които са влезли в живота с шестици, сега не са ли за тройка? Оценката е за всички, а не е само за младия човек. Между другото не се плашете от тройкаджиите, защото нито един велик учен не е бил отличник.
– Как си обяснявате отлива от хуманитарните специалности? Психологията и публичната администрация обаче си остават най-желани сред кандидат-висшистите, защо?
– Това, че психологията е най-желана е напълно естествено, защото сега с приближаването ни до изискванията на ЕС ролята на психолога придобива перспектива за работа. Понеже живеем в тотална дехуманизация, за която вина имат тези, които най-много плачат за България. Отношението към човека не бива да е като към откъсната единица – специалист по едно нещо и толкова. Човекът се оформя през целия му живот, както и в резултат на отношението му към него. Ако няма духовно облагородяване на технологизацията на живота ни, то ние се превръщаме във винтове, даже не сме и гайки, защото те все пак се движат.
– Смятате ли, че роенето на ВУЗ-ове у нас смъква нивото на висшето ни образование?
– Роенето е приключило, тъй като от доста години няма нови ВУЗ-ове у нас. По-скоро се наблюдава превръщането на голяма част от колежите във висши училища. Но това не променя травмиращо структурата на висшето ни образование. Въпросът е за критериите за оценка. Аз си позволих като председател на Агенцията по оценка и акредитация да предложа на колегите ми в Акредитационния съвет по-голяма взискателност и най-малкото – спазване на основните законови положения при оценката на ВУЗ-овете и срещнах подкрепата им. Това обаче неминуемо бе посрещнато „на нож“ именно от тройкаджиите сред университетите. Не само сред студентите има тройкаджии, а и сред университетите и това също трябва да си задаваме като въпрос. Само че те са най-агресивни и водят дела, вместо да създадат една стабилна база и да работят за това да са европейски, но в смисъла на науката, а не по нашите преточени представи за Европа като хубаво място. Хубаво е, защото там се работи.
– Смятате ли все пак, че многобройните ВУЗ-ве смъкват нивото на образованието у нас?
– Нивото на висшето ни образование не се смъква от броя на университетите. Има порочно положение, при което един и същ преподавател акредитира и то по закон до два университета. Но колкото и пъти да съм се опитвал да предизвикам някаква законодателна инициатива да се приключи с тази практика, уж всички са съгласни, а после не влиза в парламентарната зала.
– Защо?
– Защото има преплетени икономически интереси и точно тук е сърцевината на проблема. Нивото на образованието спада от разпиляването на интелектуалния ни потенциал, за да могат хората да си осигурят екзистенциалния минимум. И аз не ги обвинявам, когато тичат като на маратон из университетите, за да отдават образование с инкубационен период. Същевременно печално ниското финансово състояние на образователната система, което е най-опасното, води до обезкървяване на младите. Хора, които са се издигнали в науката, вече имат авторитет и съответната подготовка дори да изостанат от някои новости и да са малко встрани от най-новите постижения, впоследствие ще съумеят да вникнат. Задават се обаче хора, влели се в редиците на преподавателите от немай-къде. Фатално е спаднал престижът на университетския преподавател и асистентството вместо конкуренция става социална помощ. Как при това положение ще се появят расовите професори? Подобрението ще дойде не в средите на сегашните професори, пътят е обратен.
– Има ли начин и какъв да задържим младите, за да следват в родните ВУЗ-ве, а не навън?
– Не образованието ни трябва да стане привлекателно за тях, а държавата. Средата, в която живее човек, го стимулира да остане в нея. Ние години наред сме работили на ишлеме като шивачките в гръцките кооперации, така работихме, за да произвеждаме продукция за навън. Ако това образование е било толкова лошо, то не би имало приложимост в широкия свят на науката, а видимо има. Понякога това, че сме пъргаво и дори свирепо интелигентна нация ни играе лоши шеги. Защото за спойката на една нация освен интелигентност е нужно и чувство за общност, което ни липсва.
– Смятате ли, че е нужна реформа във висшето ни образование?
– Нужна е реформа не само в него. Просто то не е изгоряла част на електронно устройство, която да се подмени с нова.
– А какво трябва да се предприеме според вас?
– Трябва да се промени отношението на обществото ни към собствения му облик и да се създадат критерии, които не само не изключват, а и издигат в култ духовността. Не трябва негативното, което се случва, да се прехвърля върху образованието. Но въпросът какво трябва да се направи ни върти най-лошите игри. Отговорът е всичко трябва да се направи. Не искайте рецепта там, където не може да се постави точна диагноза.
– Говори се доста за привличането на чуждестранни студенти, които да следват в нашите ВУЗ-ове. Химера ли е това, или е възможно да се осъществи?
– Те и сега идват, но не виждам как чуждестранните студенти могат да решат проблема ни. Точно тук е част от девалвацията на образованието ни и трябва да се питаме какви студенти привличаме. Въпросът е „Кой идва?“. Защото се оказва, че нашите тройкаджии са за предпочитане. Образователните услуги навсякъде по света се прагматизират. Точно несъвършенството на мисленето ни за това какво ни трябва и какво не ни пречи за много неща. Примерно Медицински университет има една великолепна идея за изнесено обучение в Швейцария и ръководството му полага какви ли не усилия, за да се пребори със законите ни. А като преподаваш навън, засилваш финансово българското висше училище. Какво по-хубаво от това? Питайте обаче ректора на МУ-София защо му е побеляла косата.
– Какво е мнението Ви за бедствията, които сполетяха страната ни напоследък. Българите сякаш сме единни само в беда. Мислите ли, че тези катаклизми са наказание отгоре за безхаберието ни?
– По-старите хора си спомнят, че и преди е имало подобни бедствия. Младите по-скоро изпадат в паника, защото нямат тоя опит. Катаклизмите ни обединяват, защото това е в генотипа на бозайника. В живата природа всяка опасност обединява хората и те създават групи и общества, за да се съпротивляват.
Може би при нас българите е по-изявено, защото сме изгорени от историята. Но е общочовешко. Трябва да имаме концепция за живота, да се откажем от злостния егоцентризъм, който ни превръща в зверове още в мига, в който се отделим малко финансово от другите. Да се откажем от пълната нечувствителност към този, който страда, без да има катаклизъм.
– Оптимист ли сте, че това е възможно да се случи?
– Най-добрият оптимист е умореният песимист.
