Има книги, които са вечни и винаги звучат актуално. Безспорно трактатите на древните китайски военни стратези – „Изкуството на войната” – и наръчникът на самурая – „Бушидо. Пътят на самурая” – са такива.

Без значение колко пъти са издавани и преиздавани те будят голям интерес у читателите.

Ето защо издателство „Труд” допечата и двете заглавия. Те са част от поредица, посветена на военни стратегии, тактики и наръчници на войни.

В „Изкуството на войната” са включени произведения на древнокитайски военни стратези и мъдреци, чиито творби и днес се преподават в елитните военни училища в много страни по света. Трактатите на Сун Дзъ, Лао Дзъ и Су Сюн са били настолни книги на Наполеон, маршал Жуков и Чърчил. Някои от мислите в трудовете на китайските класици са известни като афоризми: „Великият воин не воюва”, „Примамвай врага с изгода, побеждавай го с оръжие”, „Първо си осигури победата, после започвай война” и др.

Буквално Бушидо означава път на война. Всъщност Бушидо е неписан закон, който се практикува от т.нар. защитници на Япония – самураите – и съдържа правила за морала, войнската доблест, верността към господаря. Бушидо се съдържа в „Хагакуре”. „Хагакуре” е книга, съставена от разговорите между самурая Цунетомо Ямамото и неговия ученик Цурамото Таширо. Тези разговори били провеждани в продължение на седем години, през които двамата мъже живеели изолирано в планината. Въпреки забраната на Ямамото за разпространението им, записките на „Хагакуре” първоначално се преписвали тайно и се предават от човек на човек, а по-късно са издадени под формата на книга. В тази книга Ямамото описва истинския войн. Според него „всеки самурай би трябвало да бъде свръхчовек”, но „свръхчовекът, който разполага с огромна мощ и власт, не трябва да ги използва за лични облаги, а само в името и интереса на целия род”.

От книгите:

ПРЕДИСЛОВИЕ (от „Изкуството на войната. Древни китайски трактати”)

През 597 г. пр.н.е. войските на две древни китайски царства, Чу и Дзин, се срещат в голяма битка и воините на Чу разгромили напълно врага. Съветниците на чуския владетел тутакси му предложили на мястото на битката да се издигне кула в чест на победата, но владетелят неочаквано им възразил:

„Нима вие не знаете какво означава думата война? Написана, тя се състои от два знака – „копие” и „спри”. Да бъдеш воин – значи да предотвратиш насилието, да оставиш настрана оръжието, да не загубиш величието си, да установиш в страната мир и да увеличиш благосъстоянието на хората. А сега заради мен телата на воините от двете царства лежат на бойното поле, защото аз използвах насилие. Заради мен бе извадено оръжието, защото аз не позволих да бъде оставено настрана. А щом съм позволил да се извади оръжието и съм използвал насилие, мога ли да запазя своето величие? Аз тръгнах срещу волята на много хора – как мога да установя мир в страната? Аз извлякох изгода от несгодите и страданията на другите – как мога да кажа, че съм увеличил благосъстоянието им? Не, по-добре е да издигнем тук олтар и жертвите да поднесем на нашите сиятелни предци и да им обявим за моите деяния…”

В тези думи на владетеля на царство Чу, произнесени много преди в Китай да се появят първите философи и още повече първите книги за военното изкуство, е изразена главната идея на китайската стратегия: истинската победа може да бъде постигната само по мирен път просто затова че истината никога не е била и не може да бъде в гнева и яростта на човекоубийството. Мъдростта на китайската стратегия учи:

Изкусният пълководец постига победа без сражение.

Великият воин не воюва.

 Тези парадоксални, но обезоръжаващо прости и ясни формули, колкото и да е странно, не са идвали в главата на нито един западен стратег. В тях се съдържат всички постулати, всички правила, всички тайни на китайската „наука как да се побеждава”. Науката, еднакво (което само по-себе си е удивително) виртуозна и наивна, практична и задоволяваща най-възвишеното стремление на разума. Не е достатъчно тази наука да се знае и разбира – тя трябва да стане смисъл на живота. Малко е да се използва тази наука – нужно е още да се приема така, както децата и гениите приемат живота. В края на краищата пред нас е не просто „военна доктрина”, която има само практическо значение, а и плод на дълго и органично вникване в цялостното и последователно мирозрение, укоренено в практиката на духовното усъвършенстване на човека, в самия начин на живот на най-древния от древните народи.

Да постигне победа, без да прибегне към насилие или, да кажем по-общо, без да нарушава естествения ход на събитията, без да натрапва на света личната воля, е способен само този, който е превъзмогнал своето малко „аз” и е вместил в сърцето си целия свят; този, който със своите воински подвизи е направил усилие – съвършено неволно и невидимо отстрани – за вътрешно освобождение, разкрепостяване на духа.

На Изток особено ясно осъзнават, че във военния успех лежат преди всичко „човешкият фактор”, непреклонната твърдост и заедно с това необикновената чувствителност, ясност и бдителност на духа. Източните учители са знаели, че не знанията и навиците са ключът към успеха, а самият човек. В ръцете на добрия човек даже лошият метод става добър, в ръцете на лошия човек даже добрият метод става лош – са казвали те.

Нека повторим: китайските мъдреци смятали за връх на пълководческото изкуство умението да използваш властта и възможностите си така, че войната да стане ненужна. Мъдрият стратег, според китайските разбирания, е длъжен да ненавижда войната и да прибегне към нея при крайна необходимост

Китайският стратег избягва откритото противоборство не затова че смята войната за „мръсна работа”, а преди всичко затова че всяка конфронтация е непродуктивна, разрушителна и за двете страни и при стълкновенията всъщност не може да има победител. Той печели войната с мирни средства или във всеки случай без видими усилия, леко и непринудено. Така в Китай неговата победа се смятала повод за помпозни чествания. Интересно е, че в Китай няма епос, възхваляващ подвизите на герои, а пълководците са ценени винаги по-малко, отколкото чиновниците.

Китайският стратег побеждава, затова че умее да отстъпва. Той постига целта си само използвайки разположението на противника. Той побеждава, затова че добре чувства и в този смисъл обича своя враг. „Нанасяй удара така, сякаш целуваш жена” – гласи може би най-дълбокомислената поговорка на китайските майстори на ръкопашния бой.

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД (от „Бушидо. Пътят на самурая”)

Управлението на Шогуната (1603–1867) е период на мир и политическа стабилност. За да запази властта си, правителството на Шогуната се придържа към политиката на затворените врати по отношение на чуждите държави. При системата на Шогуната всеки род е относително независим, но е плащал задължително определени суми на централното правителство на Шогуната. Вътре, във всеки род, господарят и неговите самураи представлявали управляващата класа и като хора на върха, те властвали над фермерите, работниците, търговците и занаятчиите.

Авторът на “Хагакуре”, Цунетомо Ямамото (1659–1719), е член на могъщия род Набешима. Като млад Ямамото постъпва на служба при главата на рода, господаря Мицушиге Набешима. Ямамото посвещава трийсет години от живота си в служба на своя господар и род. Заема различни постове – от оръженосец до високо уважаван самурай. После, след смъртта на Мицушиге Набешима, през 1700 г., Ямамото се отказва от светския живот и се оттегля в усамотение в планините. Десет години по-късно Цурамото Таширо го посещава и става негов близък приятел и ученик. Цели седем години (1710–1716) те живеят изолирано в планините. През това време Таширо запаметява всичко, което неговият възпитател му разказва.

Ямамото забранява на Таширо да публикува разговорите, които по-късно са наречени “Хагакуре” (което буквално означава “Скрити в гъсталака”). Причината, поради която той не е съгласен с публикуването, е, че старият самурай ясно е съзнавал колко радикални и крайни са възгледите му за тогавашния умиротворен свят. Освен това идеите му не са в съзвучие с официално разпространеното тогава учение на Конфуций (който проповядва мир и ред).

По времето, когато е записван текстът на “Хагакуре”, мирът, царящ в страната, позволява на хората да се посветят на културни занимания. Дори самураите, от които се очаква да бъдат воини, като че ли са склонни да забравят преживяванията си от Гражданските войни (1467–1568). Те започват да пренебрегват военната си подготовка и уменията на Бушидо – Пътя на самурая, и посвещават все повече и повече време и внимание на културните занимания, а не на бойни изкуства, като по този начин занемаряват традиционната вярна служба на господаря. Те са наясно, че от тях се очаква да бъдат добри чиновници в служба на господаря и рода, и в резултат на това се изнежват и стават женствени. Започват да действат в името на личните си интереси. По това време самураите вече се отдалечават от традиционните идеали.

Същевременно Ямамото стига до заключението, че почтеността и дискретността се основават на това, че човек предпочита живота пред смъртта. С други думи, той съзира елементи на плахост, неувереност и страх в основата на всички видове хуманитарни идеи и философии. Независимо от идеите и философиите той стига до извода, че самураят отхвърля ограниченията, които сам си е наложил, като отдава предпочитание на живота пред смъртта. В своите разговори той твърди, че всеки самурай би трябвало да бъде свръхчовек. Но същевременно подчертава, че свръхчовекът, който разполага с огромна мощ и власт, не трябва да ги използва за лични облаги, а само в името и интереса на целия род. Той желае да види свръхчовеци, способни да действат ефикасно за обединяването и укрепването на рода.

Въпреки забраната на Ямамото оригиналните записки на “Хагакуре” тайно се преписват от различни хора. На първо време се предават от ръка на ръка от т.нар. “осъзнати” самураи. И все пак дълго време книгата се държи в тайна от широката публика, докато в крайна сметка е издадена в по-голям тираж през 1906 г. Произведението повлиява на много японци – предимно на генералите и висшите офицери, но и на други хора, свързани с управлението на военните сили в държавата.

Близо осемдесетгодишният период – от възстановяването на имперската власт през 1867 г. до капитулацията на Япония пред Съюзническите сили в 1945 г., е време на непрекъснати военни действия за Япония. Тези осем десетилетия, белязани от милитаризма, са свързани с икономическото развитие и военната експанзия на страната. През това време отношенията между господаря и неговите самураи се променят – постепенно те се пренасят и върху отношенията между императора и неговите верни войници. През последния етап от Тихоокеанската война (1941–1945) бойните пилоти камикадзе – повечето от които студенти – често осмислят своите саможертвени актове, цитирайки откъси от “Хагакуре”:

“Открих същността на Бушидо: да загина!”.

Когато японският император капитулира пред Съюзническите сили през 1945 г., “Хагакуре” е “изгорена”, защото книгата е била приемана като идеологически военнопрестъпник. Но въпреки че книгата е била “изгорена”, духът й оцелява. Именно енергията на този дух позволява на японския народ да се възроди и бързо да развие икономиката си, да утвърди националния си престиж.

Днес е широко разпространено мнението, че една могъща сила – милитаризмът, основаващ се на т.нар. икономически империализъм – е против възраждането на Япония. Съществуването на такова мнение – било то обосновано или не – свидетелства за възраждането в наши дни на “Хагакуре” сред японците. След края на Тихоокеанската война в Япония са публикувани четири различния издания на “Хагакуре”. Несъмнено “Хагакуре” се чете и възприема от все повече японци като една съвременна книга. Едно от последните издания подчертава съвременното звучене на “Хагакуре”, като изтъква, че това е произведение, показващо как отделните членове на една организация би трябвало да си сътрудничат един с друг в името на обща цел. Според това издание основните принципи на японското общество са си останали едни и същи. Сегашните “родове” са приели формата на японски бизнес компании. Ръководителят на компанията, а често и самата компания, се възприемат като “господаря”. Бизнесмените са днешните “самураи”, които буквално се посвещават на своите “родове”.

“Хагакуре” е книга за онези, които се интересуват от истината за Япония и японския народ. Безспорно тя ще даде на читателя възможност да проникне по-дълбоко в традиционната японска душевност.