Kalin_Terziiski03_gnОт фейсбука на Калин Терзийски:
Истината, дами и господа, може да се каже само със силна поезия.
Ако някой идиот се опитва да ви убеди, че истината е това, което казват журналистите – не му вярвайте.
А ако някой ви каже, че истина е това, което виждате с очите си – на него просто му се изсмейте.
Защото първо трябва да се запитате – какви очила нося аз, какви са очите ми, кой ме научи да гледам и не гледам ли аз по начин, който ми е втълпен именно от журналистите?
Като казвам Журналисти – аз изричам Метафора. Журналисти наричам всички Говорещи, които се опитват (повечето – защото така си изкарват хляба) да ни втълпят разни неща.
Вчера-оня ден поглеждам вестник; и на него има огромно заглавие: Обявиха ни война!
Заглеждам се – защото най-големият ми ужас в тоя живот е била винаги Войната (последната, ужасяващата, невъобразимата)- и разбирам, че всъщност става въпрос за стихиите. Природните стихии ни обявили война. Става въпрос, чисто и просто, че са валяли доста дъждове. И изръмжавам – потискам желанието си да удуша глупака, написал тия думи.
Но знам добре, че милиони мои братчета и сестричета, глупавички и скромни в главите, мислят и гледат света именно така, Както Им се Казва. Те гледат на света с такива очи, каквито им създадат безразличните манипулатори от медиите. Обществените говорители.
И после те, горките хора, казват – та аз виждам Това с очите си!
За тях Наистина е Почнала Война.
Те са Внушаемото Стадо. Лесното за Манипулиране, податливо на Внушения котило от Обикновени хора.
Хей, мислете! – ще ми се да им викна.
Това, което виждаме е това, което искаме да видим, братя и сестри! Или не…
Или по-точно – не това, което искаме да видим, а това, което без да искаме, по инерция, но напълно избирателно, виждаме с нагодените си за виждане по Определен Начин очи.
Сега! Да дам пример: Ако циганин от Филиповци и професор по анатомия на животните от Младост видят една и съща катастрофа на Околовръстното – те едно и също ли ще видят? С еднакви очи ли ще гледат тази катастофа те? В която камион е блъснал каруца и конят лежи на земята в кръв? Няма ли професорът да види блъснатият кон, паднал на земята именно като анатом?
Няма ли той да си каже: О, Боже – на този кон е скъсан големият сгъвач на подбедрицата! Какви слаби и недоразвити подбедрици само!
Докато циганинът, който също има кон, ще плюе в пазвата си и ще си каже: Господи, каква мъка сега за тоя човек! Тоя кон струва най-малкото триста лева. Боже, чекай да се обадим на жената по мобифона… да питам как е нашият кон Стоян. Кръстих го Стоян – да стои, да е здрав и да не се дава на болестите.
И циганинът се обажда.
Кажете ми: Кой поглед и кое Виждане постига Истината?
Или може би има толкова истини, колкото и погледи на тоя свят?
Колкото гледни точки, толкова и истини? Хм. Внимавайте с такива заключения! Защото в такъв случай някой спокойно може да ви каже, че неговата гледна точка е, че вашите пари всъщност са си негови. Внимавайта с крайните относителности!
И така. Казах всичко това с молба да не се връзвате на това, което ви казват. Никога, никога мили хора! Журналистите, политиците, говорещите и втълпяващите, рекламните лица и умниците, посещаващи радиа, вестници и телевизии. Никога не вярвайте на Техните си Истини. Обществениците. Те просто дрънкат това, което Те са видели със своите, крайно изкривени от Някакви Начини на Мислене очи. Те гледат със своите си очи и виждат само това, което глупавата им ограниченост им позволява да видят!
А сега и една историйка, за лека и ведра илюстрация.
Тия дни има Алея на книгата във Варна. Не тече прекрасно, защото нещо сезонът не е много силен. Така ми се струва на мен – през моя поглед. Пред шатрите, пред юртите на книгопродавците по главната улица не се тълпят грамадни и възбудени от миризмата на прясна литература тълпи.
Има хора. Сто. Сто хиляди. Все едно. Няма истинско оживление. А може и да има, но аз…нали разбирате – може просто на мен да не ми е оживено и Аз да не го виждам!
Когато гледам така ми става малко болно. Та това са моите цехове за злато! Това са моите ниви. Това са моите хлебни източници. Тези книжни шатри. Тук се продават книгите. А аз съм писател и от това живея!
И без да искам – изпитвам чувство, че Моята Работа не върви Много Добре.
Моята работа е Литературата. В по-общ план – Изкуството.
Явно напоследък в България нещата с литературата не вървят добре. Такъв извод бих направил, ако съм глупак, лесно поддаващ се на банални тенденции в мисленето. Нали така е модерно да се говори последните двайсет години: Хората не четат, хората изпростяха.
Помислете – колко пъти сте чули тая банална фраза? Това лесно клише.
Аз от друга страна виждам толкова ужасно много четящи и пишещи хора напоследък, че ми се струва, че българите се занимават предимно с писане и четене. И всеки иска да издаде книга. Та – кое от двете заключения е вярно? Българите изпростяха и не четат или Българите само четат и само пишат и с само с книги се занимават? Някой ще каже: Българите само пишат, но не четат…
Но аз имам други наблюдения.
Тук само ще подхвърля една тема за разсъждение: Не е ли най-важно каква е платформата, на която стъпваме, когато мислим?
Сега, струва ми се, повечето българи са стъпили на платформата на черногледството. И те – каквото и да видят – ще го видят като Лошо!
За тях и това, че българите четат е Лошо. И това че не четат – също е Лошо!
Просто тези мои сънародници така са настроили очите си, че всичко виждат като Зло и Лошо. Всичко ги кара да цъкат грозно и отчаяно с езици.
И аз обикалям шатрите на Алея на книгата във Варна. И наистина – не е оживено – но пък…уф, по дяволите – оживено си е! Спират хора. Повече спират естествено пред павилиончетата за царевица. Но, Боже, кога не е било така? Първо папането, после четенето! Първо ладата и вилата, после библиотеката с Птиците умират сами и Анна Каренина и Павел Матев- стихове и Шогун. Така е от памтивека! По Българско. Паисий не е бил модна икона.
И между шатрите с книги ми правят впечатление едни сенки. Момчета. Момичета. Ошмулени чичковци. Момчета с големи и съмнителни, тъжни очи. Момичета на един сантиметър от красотата. Мотаят се. Какво правят тук? Аха. Един от тях ме спира и аз разбирам. Раздават листчета. Флаери. За стриптийз барове. За поне три стриптийз бара. Никой не прави така с книгите. Голотата се рекламира по-активно от книжнината. Тоест – в тоя бранш хората по-енергично работят.
И аз отивам в един от предложените ми стриптийз барове. Рано е. Няма и дванайтет вечерта. До там ме завежда ошмуленият дребен чичко, който ми е дал листовката. Той през цялото време говори. Успокоява ме, че барът е хубав, че няма да ме оберат, че там ходят много хора и даже чужденци. Имаше даже едни филипинци – казва той с плах възторг.
И аз влизам. Ето – тук няма оживление – наистина. Само аз и един мъж с къси панталони, все едно продавач на дини от Карнобат. Никой не идва тук. Тук цари вял пустош. Няма да има хляб за момичетата и за чичкото- раздавач. Момичетата се сменят – едно- второ-трето. Катерят се по пилона. Спускат се по него надолу с главата.
Пазете се, момичета! – казвам си аз и се моля за тях на Господ, милия мой. – Много се пазете, мили момичета, с тия пилони!
Как ли гледат на Алеята на книгата във Варна тези момичета? Или момчетата – раздавачи на листчета, или ошмуления чичко, раздавач на листчета? С какви ли очи? Каква ли е Истината за тях – за тези българи, мои братя и сестри?
Помолете се за тях, моля!