И ето. Започна първата ми среща от поредицата срещи, които щях да проведа – ако е дал Господ (и която, сега, когато пиша това, е вече проведена) – с хора от Пазарджишко, част от инициативата Пътуващите писатели. Тази инициатива тръгна от един български бизнесмен – Никола Николов от Разград; и от моята скромна (тук злобните мразители на всичко ще кажат – ти ли си пък скромен бе, педераст) особа.

Особа, пфу, каква неприятна патриархално-смрадлива дума. Български шаяк. Както и да е. Инициативата ни Пътуващите писатели. Да обиколим страната – област по област. Като пари за това ни дава не Държавата (хахаха) или някой хитър просяшки Европейски проект…ами най-обикновени хора. Хора – граждани на тая държава – бизнесмени, хора на делото, създатели на благата.

Първо за инициативата Пътуващите писатели даде пари – както вече споменах – Никола от Разград; благодаря ти Никола, благодаря ти Господи заради Никола.

А сега, за да обиколим Пазарджишкия край – пари дадоха едни негови колеги, също като него произвеждащи системи за екологична електроенергия. Пари. Дадоха ги!

Да дадоха ги – браво на издателство Сиела – което вместо да усвои (по хитро-посран български начин) половината от парите – добави от себе си – и организира цялото това дълго месец и половина и сложно дело. Обиколка на цяла област – от петима водещи български писатели.

И ето – петима писатели ще обикаляме. От град на град, от село на село. Това прилича ли ви на нещо? На свинете–мразители на всичко – ще им заприлича на социализма с неговите писатели, кръжащи с чайките и волгите си, обиращи овации и ебящи местни културни дейкини по места. Но на мен ми прилича на Ботев-Каравелов-Волов-Бенковски-Каблешков-Икономов. Както и да е. Сега, разправят, е демокрация; и всеки има право да мисли и говори както си иска. Или както е приятно на неговия, напълно свободно избран господар-бей.

Та така. Започна първата среща от тая голяма поредица срещи. Аз тръгвах първи из Пазарджишко – след мен щяха да тръгнат Сиромахов-Щерева-Карабашлиев-Вешим.

Първата среща. С деца от училище в градчето П.

Да кажа ли кое е градчето и кое е училището? Не, няма.

Вкараха ме в учителската стая. Казаха – ей тука, тука. В учителската стая. Няма нужда другаде, тука е по-така…Тука е по-удобно. И хайде – в учителската. А там – дечица. В десети клас, големички, не малки, ами вече едни такива – попораснали. Не съвсем големи деца, все още недобили зрял вид; но определено излезли от дивото детство, в което още живееш в света на вътреутробната неосъзнатост. Съзнанието, да знаете, е нещо като „припадък на живота“. Човек влиза в тоя припадък, в тоя сън, наречен съзнание, наречен осъзнат живот – някъде в късното детство. Така мисля. А някои и въобще май не влизат. Както и да е. Големи, големи деца.

И гледаха мътно. Някак – бих казал – уплашено. Не, не уплашено. Никак не гледаха. Стъписано? Не беше и точно стъписано. Вцепенено?… Може би – както гледат съвременните деца към мониторите на компютрите си. Или по-точно – когато отклонят поглед от мониторите и погледнат действителността наоколо; и погледът им е един такъв: егати, какво пък е това сега?

Или не. Петте момчета приличаха на такива, на които им се тича веднага към някакво футболно игрище. А десетте момичета изглеждаха все едно им се иска колкото се може по-скоро да отидат да си говорят за момчета и за новите си джиесеми. И – около една маса в учителската стая. А директорката каза: Хайде сега – няма нужда да те представям, ще ти говоря на ти…айде ей така да поседнем, разказвай им каквото имаш за разказване.

И на мен ми стана едно такова – неуютно. Потиснато. Това беше първата среща от нещо, което аз исках да е вълнуващо, да е смислено и въздействащо. И полезно. И възрожденско, и възраждащо. И да е като турне от рок-концерти. И да е възторжено. Или поне – да има любопитство. Да има взаимна симпатия. Да има „О, ние ви знаем, ние ви искаме, ние сме чели, ние се радваме, че можем да се запознаем!…“

…или поне: „Ние четем книги, но не сме чели от съвременни български писатели, но ще ни е интересно да прочетем…интересна ни е литературата, искаме да знаем какво е да си писател…А има ли други живи български писатели освен вас? „

Поне това ми се щеше да е…

Но не беше. Децата стояха неми и безразлични. Попитах ги: Чели ли сте нещо от мен?

Те мълчаха. Но лицата им отговаряха: Не.

Чели ли сте нещо от някой съвременен български писател? – питах аз с малко болка зад гръдната кост.

Децата мълчаха, момчетата придобиха малко презрителен вид (може така да ми се е сторило, но все пак – май беше така). Лицата им отговаряха: Не.

Аз въздъхнах, във въздишката ми имаше доста горчива слабост: Чели ли сте въобще някой български писател?

Тук децата направиха физиономия все едно: Не ни се отговаря, сега пък какви са тия въпроси?!
Но отговорът на лицата им беше нещо между да и не. Иначе просто си мълчаха. На някои от тях лицата бяха стреснати, на други – глупави, на трети – глупаво-нахални. Усещах някаква наглост в лицата на две от момчетата. А може би така ми се струваше?

Не съм ли аз един гаден мърморко, който иска някакви нереалистични неща от горките деца? От някакво малко градче? – така се запитах за миг.

Има ли някой, който не слуша чалга тук? – попитах аз с болен глас. Имаше и зла насмешка в гласа ми. Болна насмешка.

Децата се полузахилиха. Но не се изхилиха съвсем нахално – просто се подсмихнаха. Отговорът беше: Твърдо не! Всички тук слушаме само чалга! – това беше техният отговор. Но пак отговориха лицата им. Не устите. Те си мълчаха; долових само за миг тихо мучене.

Аз казах: Има ли някой, който за знае какво е Лувър, какво е д`Орсе, кой е Балзак? Лицата на децата вече отговаряха: Ти тука да ни обиждаш ли си дошъл? Я се разкарай, естествено че не знаем и не ни интересуват твоите глупости! Ти издевателстваш над нас!

И аз казах: Щом мълчите и не отговаряте, щом не ви интересува това…Щом не ви интересува нищо, както виждам…Хм…Знаете ли – хората в богатия и хубав свят се интересуват от тия неща. И смятат това – да знаеш, да си образован и просветен – за най-важното нещо на света. И затова те са богати и живеят хубав живот.

А вие с вашата чалга…оф, много ми е тъжно за вас! Защото вие си подготвяте единствено това: да станете слуги на ония богати и образовани хора. И да отидете там – като слуги – за да им бършете задниците! Това е. А сега – изчезвайте, ходете да си слушате чалга.

И децата си тръгнаха, бързичко, изпитвайки презрение към мен.

А директорката взе че изтърси на всичкото отгоре: Виждате ли – ето с такъв материал ни се налага да работим!

Аз само изръмжах – и тя млъкна.

И два дни бях като болен. Трябваше може би да ги съблазня?! Да ги изкуся – за знанието, за словото, за изкуството?

Да им се понаправя на шут, на Слави Трифонов, на Азис? За да им се харесам и да ги спечеля? Да направя салто мортале – като Иван Звездев?

Бях два дена като болен. Мислех. Мислех и се самообвинявах.

Но продължих. Следващите срещи бяха много по-добре.

Но тези деца…

ПП Сега разбирате ли защо не казах името на градчето? За да не бъдат заклеймени тия деца. А да имат възможност – без да ги дамгосва никой като неграмотни идиоти – да се поправят. Знае ли човек…

Естествено, че ако трябва да обвиняваме – което е крайно противно само по себе си – но ако ще обвиняваме – най-виновен съм аз – с претенциите си на писател и позата на Голямата работа. Задето очаквам специално внимание, а не съм направил повече за да ги заинтригувам; на второ място – директорката – с нейното пораженческо изказване за некачествения материал; на трето място – родителите и учителите – които са възпитали децата така, че да се срамуват да говорят; в същото време никой не ги е научил да се интересуват от културата на родната им страна. Но за дивотията на родителите пак съм виновен аз – като част от творците, от културния елит на страната.

Виновни са на пето, шесто и стотно място и: телевизията, рекламата, всички медии, филмите, интернет специално. И на последно място децата. Но в същото време – помислете – когато не те приемат, а ти си заложил сърцето си – е обидно. Когато отиваш при непознати хора, а те гледат с недоверие и досада – е обидно и много тъжно. А и писателят, и музикантът, и художникът – са хора със сърце и чувства. Да сме живи и здрави – ще се борим!

От фейсбука на Калин Терзийски