Д-р Людмил Станев е дипломиран български лекар и недипломиран български писател и публицист от Варна. Автор е на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“.
Д-р Людмил Станев е дипломиран български лекар и недипломиран български писател и публицист от Варна. Автор е на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“, „По-малко“, „Приятели мои“.

Да ви кажа честно, през последните седмици леко се отегчих от „Джингъл белс“, „Хо-хо-хо“ и „По Коледа стават чудеса“. В България през цялата година ставаха чудеса. Е, това бяха бедствия и аварии, чудеса от глупост и наглост, но да не разваляме празника.

 

Да, Коледните дни са празници на надеждата за чудо. Витлеемските звезди по върховете на елхите предизвестяват това чудо. Всички сме в очакване на раждането на Бог, който ще спаси човечеството. След това кратко предисловие нека ви разкажа моята коледна история, която е по всички литературни канони, но не съвсем.

 

Коледна история

 

В един мрачен декемврийски следобед слънцето вече си отиваше и ако бавно се приближим до пощенски клон № 2 в крайморския град, ще видим началото на тази история. Нека да надникнем през прозорците.

 

Помещението е малко и слабо осветено. Пет жени над средна възраст в изхабени служебни елечета си говорят и сортират писмата. Те са леко изнервени, защото по това време работата се увеличава многократно. Така е по коледните празници, напук на интернет. Най-възрастната внезапно се спира, в ръката си държи незапечатан плик:

 

– Елате да видите това!

 

Всички се събират около нея, тя държи плика, на който няма дори марка, а върху него с неуверен детски почерк е написано:

 

Писмо до Дядо Коледа
от Николайчо Колев
ул. „Отец Паисий“ №5
гр. Едикойси

 

Жената вади листа от писмото и чете:

 

„Мили Дядо Коледа. Аз тази година много слушах. Майка и татко са безработни и нямаме достатъчно парички. Пестим и тока, затова в къщи е студено. Много те моля, ако мога да получа подарък за Коледа едно якенце, една шапка и едни ръкавички.“

 

Отдолу имало очертана с химикал детска ръчичка.

 

Петте жени в малката стаичка се почувствали някак си тъжни и замислени… не, по-скоро угнетени. Най-възрастната избърсала с длан очите си и казала:

 

– Вижте сега, дайте да отделим по 10 лева от заплатите си и да ги купим тези неща. Ще ги опаковаме празнично, а в нощта срещу Коледа Делчо пощальона ще остави пакета на адреса. От това заплатите ни няма да станат много по-мизерни…

 

Така и направили. Но… за ръкавички петдесетте лева не достигнали, даже пощаджийките додали малко за якето и шапката. „Е, нищо – казали си жените – ръкавичките догодина!“

 

Празниците отминали. Даже някои още дояждали зелевите сърми и годината започвала с обичайния си ритъм. В един такъв ден, в същия клон, се получило отново незапечатано писмо с познатия детски почерк. Жените радостно се скупчили и най-възрастната зачела писмото:

 

„Мили Дядо Коледа, от сърце ти благодаря за хубавото якенце и топлата шапка. Ръкавички не получих, но не ти се сърдя. Аз знам, че си много добър и си ми пратил и ръкавички, но сигурно са ги откраднали ония гадини от пощата. Обичам те и ти благодаря още един път!“

Твой Николайчо