Kalin_Terziiski03_gnНа 22 март 1970 г. е роден писателят Калин Терзийски. Завършил е медицина, специалност психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра и психиатър.

През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Носител е на много литературни отличия. През 2011 г. печели Наградата за литература на Европейския съюз.

„За отчаянието“ е част от сборника му „Събрани разкази“, който бе представен наскоро заедно с книгата му „Разпилени разкази“.

 

ЗА ОТЧАЯНИЕТО

Понякога, когато погледам безбройните боклуци, осеяли моята родина, когато се наситя да наблюдавам безнадеждно затъналите в дребни ядове и малодушие мои сънародници, ми се прищява да извикам: Ей, приятели… ако искате, да вземем да се откажем, а? Вече хиляда и триста години се опитваме и все нещо не върви. Тая работа, която сме подхванали, не се получава – като е така, да оставим инструментите и да се разотидем. На наше място могат да дойдат хора с повече надежда и късмет и да сътворят нещо по-перспективно.

Но не извиквам. Знам, че моите сънародници ще се обидят. Освен това няма да ме чуят. Те са заети. С какво? – питам се. С Оцеляването си.
Тук искам да пиша за Свещеното, Вечно, Идиотско, Българско Оцеляване. За това как то отрови живота ми. Познавам го. Откак се помня, всички около мене оцеляват. Наскоро започнах да се замислям за причините в моята родина никой да не живее, а само да оцелява. Замислих се, защото навърших 40 и изведнъж със страшна сила осъзнах, че ще преживея най-скъпоценния си живот в едно глухо, смазано, тъжно и безнадеждно Оцеляване. Подобно на седемте си милиона днешни сънародници.

Ужас, ужас.

Пътувам с асансьор в националната телевизия. Зад гърба ми разговарят две жени. По-възрастни са от мене – на тая възраст, на която са повечето хора в България – към 55. Едната е казала: Днес ще е хладно. А другата: Ужас, ужас. Първата пък: А утре пак щяло да бъде горещо. И първата пак: Ужас, ужас. Първата: Въобще това време е много променливо. Втората: Ужас, ужас.

И аз разбирам всичко. И се усмихвам измъчено. Прищява ми се да кажа: И ще дойде златна есен… и ужас, ужас… а после – белоснежна зима – и ужас ужас… а после и китна пролет… и ужас, ужас…В България за българите няма друго освен един тотален Ужас. Защо ли е така?

Седя в прекрасен двор на едно мило българско семейство. Някъде в центъра на цялата тая България. Около мен цвърчат птички като на конгрес. Все едно са делегати и се надвикват. Толкова е прекрасно, че безбройните круши, сливи и праскови от време на време престават да растат и зреят за секунда, за да си починат от тоя Безкраен разкош. Всичко зрее и се налива и поруменява и натежава от сладост. Някой по-лиричен от мен поет би умрял от диабет всред тая красота и сладост. Аз слушам как врещят хубавите птички и ям огромна круша, по-вкусна от целия свят, събран на едно място. Пред мене домакинът мери с рулетка някакво цвекло, расло в градината му. То е дълго петдесет сантиметра. От устата ми тече сладък сок и сърцето ми потрепва от доволство. Това не е еснафско доволство – казвам си, – това е Божия наслада. Ей така, защото ми е добре и си нямам работа, питам домакина: Как живеете? Той навежда очи и казва кротко: Оцеляваме.

Аз го поглеждам, оглеждам и рая около нас. Който той е направил и затова му принадлежи. И се усмихвам. Като мъченик, на когото правят клизма. Оцелявате, викаш – казвам и тежка въздишка се откъсва от мене. – А животът си тече. Изтича като пясък между сухите ни пръсти. Може би по пръстите ни ще полепне малко от живота, ако не бяха пресушени от това Оцеляване…

Оцеляването е Вечно. Поне в България.

Помня как майка ми се редеше на опашка за червен пипер. Това беше преди повече от сто години. Тогава имаше дефицит на червен пипер и на какво ли не. Хората се редяха на опашки и оцеляваха. Тогава бях прекалено млад, за да разбера, че те оцеляваха, защото имаха цел. Да си купят дефицитен червен пипер. Ако нямаха тая цел, те нямаше да Оцелеят. Социализмът измисляше всякакви такива хватки, за които да се хване човек и да оцелява на воля. Човек трябва да има цел. Тогава целта беше червеният пипер. Оцеляването чрез червен пипер. Ужас. Ужас, ужас.

После дойде Промяната. Хората бяха бедни и продължаваха да оцеляват. Това някак ги отърваваше от необходимостта да мислят за бъдещето си и за смисъла на живота си. Всъщност най-много злоупотребяваха с това понятие „Оцеляване” именно тия, които бяха натрупали купища нечестно спечелени пари. Те казваха думата „Оцелявам” с едно особено нагло задоволство.

После – Кризата. Тези, които се бяха притеснили, че нещата ще потръгнат и вече няма да могат да се измъкват от всяка отговорност с ключовата дума „Оцеляване”, си отдъхнаха. Сега всеки можеше да каже – Оцеляваме. И с това да приключи. Да отпадне отговорността пред красотата, смисъла и живота. Някои престанаха да се къпят, защото имаха оправдание – оцеляваха.

Когато попитам някой мой обездушен съсед какво прави – той казва – Оцелявам. Затова ли около дома ти е кочина – питам го. Затова. Тежко е, оцеляваме.

Оцеляването е оправдание да не се живее. Да не се поеме отговорността пред истинския, единствен Живот. Когато оцеляваш, няма нужда да си красив, умен, образован, няма нужда да живееш смислено. Няма защо и да си щастлив. Все неща, които изискват доста усилие.

В психиатрията има един термин: Полза от болестта. Той означава, че един невротик извлича полза от своето заболяване, като чрез него успява да избегне необходимостта да реши истинските си проблеми. Той избягва от проблемите си в своите симптоми. Примерно има проблеми в семейството, но в топлата и уютна среда на фобиите и натрапливостите му те избледняват. Човек се чувства защитен в подмолите на своята жалка болест. И освен това – всички го съжаляват. Чудесно. Тоест ужас, ужас.

Вечният, Беден, Нещастен, Съсипан, Оцеляващ Българин. Хитро ми се усмихва и ми намига: Не ме закачай, Оцелявам. Аз го гледам, отпускам безсилно ръце и не го закачам. Не изисквам нищо от него. Не изисквам от него даже да ми стане симпатичен.

Струва ми се, че моите сънародници са пренесли тази полза от болестта на национално ниво. Болестта се нарича „Оцеляване”. Гледайки безбройните купища боклуци из моята родина, гледайки сухата апатия на моите сънародници, аз си казвам, че от днес нататък няма да оцелявам нито минута. Ще живея или ако не става – ще вдигна ръце и ще се откажа.

Ще ми се да извикам на моите хора: Ей… ако нещо все така не върви… Защо да продължаваме да кретаме? Има ли смисъл в това? Да вземем да се откажем, а? Може след нас да има хора с повече надежда… Стига с това Оцеляване. Да живеем или…