Калин Терзийски
Калин Терзийски

Понякога в мен царува представата, че светът е море от безобразие. От хищни хора, които безчинстват и правят безсмислени, но злобни пакости. Че навсякъде духът запада, а светлите мисли и дела помрачняват и се покриват с прах. Понякога в мен царува представата, че България – моето място на света – е станала море от хаос и дивотия, мизерия и тук там беемвета, които с мощните си ревове огласят мръсната и безнадеждна картина. И чалгата се лее заедно с рева на беемветата.

 

Понякога аз съм отчаян.

 

Но има Бог, аз го познавам и той е в мен. И когато отчаянието ме е обзело за по-дълго от ден – Той идва да ми донесе някакво опровержение. Тоя ден обаче понякога трае и година. И пет. За Бог дните не са като за нас. Той е спокоен.

 

Бях напоследък обзет от неволя. От слабо и тъжно чувство: че тук, където живея, е толкова подивяло, че градинска ябълка повече няма да зърнат моите очи. Че никакъв плод на мъдър и умен човешки труд няма да зърнат моите очи. Дива България. Проста, оглупяла, мръсна и дива. С пътища като опасни планински сипеи и с полета, раждащи тръни и найлонови пликчета. С хора черни, миризливи и зли от дивотия и глупост – каквито са низшите дяволи в ада. Не висшите! – низшите. Мислех си: Има молове. Чисти и светли. Метафора на богатата цивилизация на консуматорите. Но мловете не са плод на нашия мъдър и умен труд. Те са плод на мисълта и ума на други хора, живеещи далеч. Там отиват и парите, които се изработват в тях. Сокът на плодовете изтича на Запад.
Море от громоляща и трещяща мизерия виждах аз. Така бяха настроени моите очи – напоследък. Аз знам – това зависи много и от очите. Жизненият и весел човек, пълен със смелост – и от там – с чисто и благородно отношение към света – не вижда само лошото. Лошото и гадното виждат само страхливите и слабаците. Но аз…Значи съм станал слабак и страхливец. Това беше изводът.

 

И все пак тръгнах из България. Ние – петима писатели – щяхме да обикаляме България и да правим Възраждане. С помощта на един бизнесмен. Работещ човек. Даде десет хиляди лева – за да обиколим неговия край. И да говорим с хората са книги и за писането им. И за духа, за духа – най-вече. Никола Николов е човека. Издателството, което издава книгите на нас, петимата – ни помогна също. Сиела е издателството. Да се знае. Организираха каквото трябва, за да стигнем до Разградския край и да говорим там за книги. За дух. Но нека уточня – тук не става въпрос за тясно профилирани глупости като литература или издаване на книги. А за светлия и всеобщ Дух. Писателите са Дух. Или поне – могат да бъдат.

 

И аз отидох.

 

Не стоях само в Разград. С красивата актриса Биляна Петринска за три дни се срещнахме с хора на пет места. Разград – две. Исперих и Попово.

 

И ето сега – отново за морето от мизерия и бездушен мързел. (Защото дивотията е продукт на бездушен мързел – повярвайте ми.)
Като стигнахме до Попово… я – гледай! – малко градче, но живо. Живо, живо малко градче! Ура!

 

И ние отиваме в музея. Олеле. Не обичам да се шматкам из музеи в малки градчета. Защо ли? Защото именно от там извира пустошта. От там се ражда бездушното безсмислие. Не само от там, но И от там. Защото в тях обикновено няма нищо. Няма дух, няма ентусиазъм. Няма и експонати.

 

И тези, дето работят в тях (подобно на повечето българи) възприемат работата си като нещо, от което чисто и просто да изцедят някакви дребни, мизерни пари – без да работят – ако може. Или като чат пат маркират някаква имитация на труд. Така е навсякъде. Виждали сте, знаете как е.

 

Вяли и смешни имитации на труд. От там извира мизерията. Музеи и цехове, и вестници, и офиси, и комитети за култури, и министерства – в които разни българи имитират че правят нещо, топлят се на печки в претоплени стаички, пият кафета, пушат хиляди цигарки, пишат проекти до Европейския съюз, мънкат, стенат от мързел и се оплакват от всичко. Да, казвам ви – от това бездушно безделие извира мизерията.

 

И влизам в музея в Попово без желание.

 

И един мъж на моя възраст – скромен някак си и един такъв – по майсторски вглъбен в някакви си свои неща – ме води.

 

И…

 

И аз от миг на миг започвам да се изпълвам с …нещо. Първо с почуда, а после и с възхищение.

 

Защото вървейки из него – с всяка крачка аз осъзнавам: Музеят в Попово заслужава възхищение.

 

Попово е градче от 16 хиляди човека. Отбелязвам това, защото някой от съвременните хора (които, както знаем, много знаят и четат) може да си помисли, че е стохиляден град.

 

И ето – от стрели от ранния халколит, през антични сърпове, през копчета на тракийски жени от златна тел, през копия на готски войници от черна стомана, през картечници от първата световна война – та чак до личната колекция на директора от тридесет чудесни и внушителни стенни часовника – всичко това беше подредено и натрупано и заливаше мен-посетителя като някакъв невъобразим рог на историческото изобилие!

 

И вървейки в този музей аз се почувствах отново като момченце, тръгнало на лов за най-велики съкровища. И попаднало право в самата Страна на съковищата!

 

В тоя музей има всичко! – казах си аз и леко затреперих от потайно – археологическа страст. Всяко момченце е луд археолог. Всяко момченце е Индиана Джонус. Всеки мъж е момченце. И аз затрептях.

 

Велико място, казах си. А мъжът, който ме развеждаше и приличаше на електротехник по поддръжката –се оказа невероятно ерудиран историк, уредник на музея – и без никакво усилие в гласа ми разказа за възхода и падението на държавата на вестготите по тия земи. Гениално!

 

А после се запознах и с директора. Нямаше какво да говоря. Само му стисках ръката и ахках. Накланях се напред, накланях се назад, въздишах и само от време на време кавах: Е! Велико! Е! Браво!

 

Че какво друго да кажа? Тези хора работеха. Сърцата им работеха. Не те, а сърцата им.

 

Дявол да го вземе – казах си – навсякъде може да бъде един Музей в Попово!

 

Но не е.

 

Все още музеите в Попово са острови. В морето от мизерия и бездушна дивотия.

 

Аз цяла нощ мислих за островите. И за връзките между тях.

 

За образуването на континенти. Но отчаянието ми се беше стопило.