Калин Терзийски
Калин Терзийски

Ромите край Калояновец се завтекли да помагат. Помогнали на пътниците от обърнатите вагони…

 

След това останали с лошо чувство, защото полицаите и пожарникарите май почнали да ги „третират“…

 

Ах, България! Ще напиша роман от две хиляди страници за теб! За твоите дерайлирали вагони и за твоите третирани цигани и за твоите добри хора и за твоите лоши хора и за твоите пилета в кълчища и за твоите пилета фрикасета и за Всичко! Ти заслужаваш!
Или може би да е поема?

 

След такива драматични случки оставам с особено чувство. Странно чувство. И ако то не е именно Особено, аз ще приема себе си за глупак, ще престана да разговарям със себе си и ще отида някъде другаде. Ако чувството ми след такива драматични случки като тази – с дерайлиралия влак – не е особено и странно!

 

Защото, мили братя и сестрици – да приемеш едностранчиво такава случка, пък и всяка друга страшна и вълнуваща случка – да я приемеш еднозначно и да си извадиш от нея само поредица от изводи-клишета и чувства-клишета – това, братя и сестрици мои, си е жива глупост и загуба!

 

Журналистите, милите, реагират на такива случаи само с едно и също – цък цък цък с езиците.

 

Ето сега журналистите с право ще ми се обидят. Защото си позволявам да говоря за Всички Тях с такова обобщение. Та нима аз не съм журналист? Има журналисти Димитри Ивановци и журналисти…ха, да не казвам сега какви…

 

Така де – журналистите ще са напълно прави да ми се обидят.

 

Но аз правя такива обобщения с чисто провокативна цел. Тези, които успеят да се изключат от групата, която описвам, ще осъзнаят, че не принадлежат към нея, ще си изградят още по-силна съпротива към тая група – на вечно цъкащите с език и окайващите се и плюещите в пазва и лельосващите.

 

А пък тия, които наистина само цъкат с език и като чумави бабички само викат леле леле – те и да се обидят от казаното от мен – хак да им е обидата. Да внимават с окайването!

 

Сложни чувства и многопосочни ражда в мен един дерайлирал влак! Това исках да кажа. И то – не само лоши!

 

Примерно това: Ромите отишли да помагат!

 

И на мен ми става мило.

 

Ще ви кажа едно: Когато си възпитаван още от раждането си да подозираш едни хора в крадливост, мошеничество, безнравственост – когато видиш благородно поведение у тях, ти изпадаш в съвсем противоположни чувства – възхищаваш се, трогваш се и се умиляваш!

 

Защо е така? Защо сме склонни да харесаме силно в сърцата си тия, които сме били склонни да мразим в предишния миг?

 

Защото у нас има заложен стремеж към благородство. Поне – у много от нас. Просто казано – на нас ни се Иска да Обичаме

 

Ближния си. И се срамуваме, когато не го обичаме.

 

А колкото и да сме се опитвали да изградим толерантно общество, все пак българското еснафско и патриархално възпитание ни е насаждало, че циганите са крадлив народ, диви и опасни. Думата „циганин“ винаги е била обидна дума. Ето – даже сега има проблеми при използването й!

 

И аз, възпитан в типично еснафска подозрителност, ксенофобия и расизъм (като всеки един българин!), но в същото време – изграждал у себе си винаги едно изискване за собствено благородство – когато видя дори малък повод да реабилитирам в мислите си един човек, когото безпричинно съм мразел или подозирал (в случая – ромите) аз го правя с голяма охота и бързина.

 

Реабилитирам го.

 

Трябва да видя съвсем малко добро поведение у ромите, за да се влюбя в тях. Нали разбирате? Защото аз сам, а и нарастващото изискване за толерантност в обществото – ме карат да правя това.

 

Ако един ром каже добър ден или покаже, че може да чете – аз вече го смятам за чудесен!

 

И ето – аз наистина още щом прочетох за постъпката им, силно харесах тези добри хора, тези роми, които са помогнали на пострадалите!

 

Но се замислих и за тези неща, които описах по-горе. Не сме ли привикнали прекалено много на лошото, та сега дори и малка, и съвсем естествена проява на добрина да ни хвърля във възторг?

 

Но…

 

Но все пак – всяко добро си е добро и винаги съм казвал, че трябва да предизвиква възторг у нас!

 

А после се замислих и за „третирането“. Сещате се – ромите останали с лошо чувство, че пожарникарите и полицаите нещо ги „третират“.

 

О, как се научиха да се виктимизират тия роми – казах си! Дъжд да започне да вали – и им се струва, че някой ги третира!

 

Мал – третира.

 

Защото просто „третирам“ означава „отнасям се“. „Мал“ означава „лошо“.

 

Както и да е. Ромите – казвам на себе си –се научиха да заемат позата на жертви. И да се оплакват от третиране. А това…за добро ли е или за лошо?

 

Определено за добро – отговорих си сам малко по-късно. Така те стават един силно чувствителен лакмус и коректив – за нетолерантност към различните в обществото.

 

Ромите…Те пък от кого са различни? Може би от вкоренилата се у нас доста фашизоидна представа за „нормалния българин“. Бял, от български произход, със средно или висше образование, православен. Нещо като американското WASP. White-anglo-saxon-protestant.

 

Та и у нас има една такава представичка, братя мои и сестри – че нормални и правилни българи са само православните, от български произход – тоест- трако-българо-славянски, образованите, хетеросексуалните…Няма ли я тази представа? Който не я открие в себе си – натикана дълбоко от възпитанието, лежаща си на някой рафт на съзнанието ни – нека ми се обади. Всички малко или много сме възпитавани като фашисти.

 

И затова трябва да сме особено бдителни – към себе си и с предразсъдъчните си представи! Да анализираме привързаностите си и омразите си по-внимателно.

 

И така. Дерайлиралият влак.

 

Освен милото чувство, дошло от това, че ромите се хвърлили да помагат, остана ми и едно твърде познато за мен чувство: за безпомощно негодувание срещу типичното ни българско черногледство. Дерайлира влак, чудесно стана така, че само един човек загина, а не стотици…

 

Но ние използваме и това чудо, за да направим обобщението, че сме ужасно зле.

 

Журналистите да помислят, все пак, каква тенденци налагат – отново и отново ще ги моля за това! Каква тенденция в самочувствието и самосъзнанието ни налагат. Да се мисли!

 

Мислейки и преживявайки мислите си за дерайлиралия влак, натъжен от поредната порция окайване и черногледство, аз се сещам за друго. Някак – изглежда несвързано. Но асоциациите в главите ни идват сами – знаете това.

 

Аз се сещам неволно за Рангел Вълчанов. Бяхме приятели в последните години от живота му. Той вече не можеше да говори. Ракът беше изял гласните му връзки. Но си говорехме – той със знаци и шепнене, аз с кимане и възхищение.

 

Той в края на живота си беше…нещо като дерайлиралия влак. Тялото му, не той. Не той, Бога ми, а само тленното му тяло. Беше се хлъзнало по посока на болестта и смъртта. Но душата – нагоре.

 

И когато му отидех на гости, той отиваше пред огледалото и си слагаше канюлата на шията, имитирайки френски бонвиван, който си слага папионката. Правеше го с такъв игрив и дяволит имитаторски ентусиазъм, че на мен ми се прищяваше да закрещя от възторг! Тоя човек се шегуваше и в най-страшната драма на живота! Той правеше даже от ужасията на извадения си гръклян малка и забавна сценка!

 

А какво да ви кажа за момента, в който той започваше да пие като японски самурай на чайна церемония чая си, но със спринцовка – през сондата в носа? Какво да кажа за това? За тоя страховит дух на невъзмутимост – пред теглата и страхотиите в живота! Какво да кажа?!

 

И така – мисля си за дерайлиралия влак, за всичките ни дерайлирали влакове…

 

И ми се ще да имам сензитивност, да запазя тази остра чувствителност – като ромите – към всяка обида, към всяка нередност и лоша тенденция…

 

Но в същото време – да имам и свещената, гиганстка, самоуверена невъзмутимост на гиганта Рангел – пред бедите и ужасиите в живота.

 

Защото без смелост тоя живот, братчета мои и сестри, е просто една купчина тор от страх и самоокайване.