От фейсбука на Калин Терзийски
Отварям тази сутрин вездесъщия фейсбук.
Този фейсбук! Който с един свой край е напъхан под завивките на петнайсетгодишно момиченце и потните му фантазии, с друг – в джоба (в смартфона) на алпинист, изкачващ Мон Блан, с трети край – под възглавницата на умиращ, с четвърти – лети в космоса с някой безумен сателит тих като смърт. Фейсбук има милиард краища – напъхани в нашите животи. И това не е лошо. Не е и добро.
Когато погледнем отвъд малките човешки Добро и Лошо – ще видим Повечко Истина.
Фейсбук просто съществува и ние можем да му се радваме като на купичка кисело мляко с плодове, да се пристрастяваме към него като към диацетилморфин, да се уповаваме на него като на Коран или Тора, да му се присмиваме като на надпис в тоалетна, или да го мразим като екзема.
Всичко това ще бъдат наши решения.
Продиктувани от наши мисли. Най-често – свързани с нашите предразсъдъци. Ние или обичаме света и му се наслаждаваме, или го мразим и се отвращаваме от него. И това зависи от това каква нагласа към него сме избрали.
Колко ли често осъзнаваме, че изборът е наш?
И така. Аз казах своите сутрешни разсъждания, които са моята тибетска гимнастика, а сега да мина към съществото. Но нима разсъжденията не са същината на едно Написано? И нима разсъжданията не са същината на живота?
И почти веднага щрак – и някой ми пише.
Смешно е да казвам щрак, говорейки за беззвучния фейсбук с неговите тихи електрони.
Изчезнаха старите и добре познати дращения, щакания, скрибуцания и потраквания, които озвучаваха и придружаваха нашия сетивен свят – а, какво ще кажете?
Нашият свят от Усети стана някак чудовищно по-друг, а? Няма щрак, няма скръц – като едно време – когато въртяхме механични шайби и дърпахме стоманени затвори на автомати. Нов е светът ни от усещания! Но – повтарям ви – това не е лошо! Който иска да каже, че промяната е Лошо -той е глупак. Ха. Така мисля. Помислете и вие.
Я да видя Кой ми пише?!
И очаквам да ми пише някой от обичайните заподозрени. О, те са…
Има петдесетина човешки души край мен – в моя фейсбук – които са явно самотни и тъжни, а някои от тях – и несамостоятелни и склонни към зависимост хора – които непрекъснато ме търсят. И аз усещам – те искат да са зависими от мен. Те търсят Зависимост. Искат аз да им кажа Как да Живеят те. Да им кажа как да се справят с това или онова. Да ми споделят всичките си преживявания. Та да им кажа Какво да Правят.
Та после да обвинят мене, че не са добре.
Има такива хора, а? Знаете ги? Нали?
Вие от тях ли сте? А? Помислете – кога последно псувахте политиците и управляващите?
Но този, който ми пише не е от тези. Никога преди не ми е писал, никога не съм го мяркал в смешния шантав хаос на фейсбук.
Веднага си оформям мнение за него – по едничката снимка, по простичките думи. Това е човек, който се гордее с това, че е обикновен човек от народа. Има и такава легенда. Помните я. За обикновения човек. Който беше герой едно време. Стар герой. Но нищо лошо няма в това.
Ето какво ми пише този приятен господин, скромен и обикновен българин. (ако сега нарочно потърсите ирония в думите ми – ще ви кажа – аз не я слагам, при мен я няма – но вие сте злобно мнителни, спрете се!)
Ето какво пише той:
Калине! Извинявай че на ти! Ти си учен и уважаван кажи няколко смислени думи за да се успокои този изстрадал народ! Както обикновено старейшините на нацията са се скрили в миши дупки и броят сребърниците откраднати от бедните хорица! Те няма да се покажат сега а в края на другия месец когато ще искат да им повярваме че те са единствените които ще ни изведат в светлото някога! Напиши неко което ще хване място в изтерзаните Ни сърца! Да си жив и здрав!
…………
Леле майко!
Казвам си така и се усмихвам. Какво предизвикателство само! Звучи много наивно. И точо затова – за по-ексцентричния писател – това звучи направо като страшно предизвикателство. Прекрасно, дълбоко предизвикателство!
Точно, защото звучи покъртително наивно, защото е малко смешно патетично. Точно затова е толкова подмамващо.
Казва си развълнуваният и остроумният: Ха! Всеки умник е писал какви ли не невероятно хитри и майсторски изречения за това, колко сме зле и колко сме отчаяни!
Но когато положението не е добре – ти да използваш острия си ум (остър друг път!) и ерудицията си, за да опишеш, по особено пищен начин, колко сме зле – това е просто най-жалка детинщина!
Това е като поведението на дете, което рови с клечка лайното си и се мисли за учен.
А аз веднага си помислям: Когато е зле…
Наистина, когато нещата не вървят добре –най-умният ще измисли (длъжен е да измисли!) думи, които подобряват положението!
Да го вземат дяволите, забравихме ли, че в началото бе Словото!
Думи, които да помогнат и да окуражат! Това трябва да измисли умният! А не мазохистично да усуква майсторски описания на лошото ни положение.
Хм. Как го беше казал този мъдър господин: Кажи няколко смислени думи, да се успокои този изстрадал народ!
И аз веднага му отговорих: Добре! Вече започвам да мисля!
А той завърши с тържествен удар на гонг: Нека бъдат силни думи!
…..
И аз се размислих. И ми минаха хиляди мисли през главата. Какви ли да са тези думи? Ако са силни думи, те не трябва да са много. А и не трябва да са пълни с кух патос. А пък и нали думите ужасно много зависят от средата, в която са казани? Така че – на стената във фейсбук… дали няма да се загубят?
Ами на страниците на някой вестник, загубил всякаква тежест, изтривалка за определени задници?
Какви да са тези думи и къде да бъдат казани?
И накрая – след много терзания и вълнения, аз се разсмях.
Ако човек не мисли със страх и мрачна тревога, с горчива подозрителност за нещата…ами помисли за тях с вдъхновение и смях?
А как се постига това?
Тръгни нагоре по планината, момче! – така ми каза моята интуиция. О, обичам я аз.
И тръгнах из планината. По добра случайност бях под Балкана. В един от тия български градове, в които е някак малко по-лесно да повярваш, че Нещата могат Да Потръгнат Прекрасно! Тръгнах из Балкана.
И видях Всичко. Но отгоре.
Нищо лошо нямаше.
И се сетих за най-добрите окуражителни думи за тоя изстрадал народ.
И те бяха съвсем малко и съвсем прости. Ето какви:
Народе! Ти не си изстрадал народ!
Ти си просто един народ! Такъв си, какъвто си! Забрави всички глупости – за това колко си изстрадал! Които си си мислил досега. И тръгвай напред!
Само напред да е насочен погледът!
Какво има напред?
Нищо повече от това, което от тоя момент нататък Сам Ти Направиш!
Край с изстрадалия народ. Майната му. Забравихме за него.
Хубав ден.
