От фейсбука на Захари Карабашлиев:
Вчера, докато плащам покупки в Пикадили на “Солунска”, наблюдавам едно циганче да се мотае около касата – момче, около 10 годишно, от онези с късите остри коси, с кокалестите лакти, вечно ожулени колена, с бледи лишеи по бузите и с тези черни живи, живи цигански очи. А до него в момента подава картата си за да плати висок, светъл младеж, може би късни 20, с риза на раета и тъмно синя колежанска жилетка – като излязал от каталог на Оксфорд. Младежът плати, циганчето помогна да напълнят покупките в найлоновите торбички, и двамата тръгнаха по стълбите да излизат, аз крача зад тях. Младежът има стилна прическа, има изправена, уверена походка, циганчето попритичва, бърбори нещо и върти тънкото си, жилесто вратле към баткото. След малко младежът поспира, бърка в торбичката, вади един шоколад, подава го на малкия, който го разопакова чевръсто. Аз ги настигам. Малкият отхапва от шоколада и веднага го протяга към баткото:
“Опитай го и ти”.
“Не, мерси”.
“Много е сладък.”
“Знам.”
“Ще съжаляваш.”
“Яж, яж. Остави и за братчето си.”
“Да. Разбира се…”
Завивам по “Ангел Кънчев” и с неохота ги оставям да продължат нагоре по “Солунска” – стилно облеченият младеж, циганчето, което яде шоколад и не спира да бърбори, найлоновите торбички от “Пикадили”…
Опитвам да отгатна каква случайност ги е срещнала, но през главата ми прелитат няколко възможни сценария, единият от които откровено психарски.
После хлътвам в едно плод-зеленчуково магазинче, мислейки за необичайната двойка.
Когато излизам няколко минути по-късно, вниманието ми е привлечено от дрезгав женски глас. Обръщам се. Циганка, с цигара в уста дърпа ниска, зелена количка пълна с всякакви вехтории и говори нещо на някого зад себе си. Надзъртам отзад в количката – там се возят моя малък познайник и едно по-малко от него цигане и се смеят и си похапват нещо. До тях са чантите от “Пикадили”. Гледах ги, докато се изгубят от погледа ми и се усмихвах. И сега, докато пиша това се усмихвам. Истинска случка от вчера