На 14 април се навършват 35 години от смъртта на италианския журналист и писател Джани Родари.  Един от най-добрите автори на детска литература на XX век. Носител на престижната награда „Андерсен“.

БЯГСТВОТО НА ПУЛЧИНЕЛА

Пулчинела бил най-непокорната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: или по време на представление му се искало да ходи на разходка, или собственикът на театъра му давал смешна роля, а той предпочитал драматична.

– Тия дни — доверил той на Арлекино — ще офейкам!

Така и направил, но не през деня. Една нощ успял да се сдобие с ножици, забравени от собственика на марионетките, отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:

– Ела с мене.

Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, а Пулчинела нямал намерение да мъкне със себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.

– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.

„Каква прелест — мислел си, докато тичал — да не чувстваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където си поискаш.“

За една самотна марионетка светът е голям, страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.

Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето стигал погледът му, имало само карамфили, лалета, цинии и хортензии.

– Търпение – си казал Пулчинела, откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата. Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматни, ала съвсем безвкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, подслонен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не се боели нито от  дъжд, нито градушка, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от спагети и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Изсъхнал, измършавял, но така ухаел, че понякога пчелите кацали върху него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.

Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.

„Какво да се прави — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже главата с конец, за да казвам „да“ или „не“.

Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.

Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята Пулчинела си мислел спокоен и щастлив: „Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мен?“

Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: на царете и цариците в малкия театър този конец не им пречи, но Пулчинела просто не може да го търпи.

Из „Приказки по телефона“