„Странни неща се случват на този свят. Не знам защо, но се случват.“ С тези думи Мураками описва пред „Гардиън“ новия си роман, но те спокойно могат да се отнесат към всичките му творби. Героите в тях седят на дъното на кладенец, преследват диви овце, попадат в паралелни светове и живеят на границата на съня и реалността. Странностите обаче не съпътстват само прозата на японския разказвач, те са част и от живота му. „Много писатели избягват съвпаденията, защото си мислят, че читателите няма да ги харесат, защото не са логични. Но при мен те са част не само от романи, но и от живота ми“, обяснява Мураками.
Поредното странно нещо, поне за феновете на писателя, е, че за поредна година той не получи Нобеловата награда за литература, макар да беше един от фаворитите за нея. Загубата, изглежда, не влияе на перото му. И докато малко писатели си позволяват да използват творбите си, за да намигнат закачливо към комисията, японецът го направи в 14-ата си книга. Един от героите в нея, студент по физика, отбелязва, че рядко физиците успяват да си докарат прилични доходи, освен „ако не спечелят Нобеловата награда или нещо подобно“.
Точно при Мураками парите от приза не са толкова важни. Писателят успява да съчетае милионите продадени копия по цял свят с ласкавите оценки от литературните критици. Последният му роман е поредното доказателство за това. Само две седмици след излизането на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ от него се продават 1 млн. копия в Япония. Днес книгата излиза и на български, а до края на месеца други две произведения на Мураками – „Норвежка гора“ и „Спутник, моя любов“, се преиздават с нови корици от издателство „Колибри“.
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ поднася на читателите поредната доза мистерии, а писателят безспорно ги обича. Един от героите му е джаз пианист , който, изглежда, е сключил сделка със смъртта и може да вижда аурите на околните. „Не зная защо този пианист успява да види цветовете на хората, то просто се случва“, обяснява писателят. Според него романите печелят от мистериите, заложени в тях. „Ако много важна тайна не е разкрита, читателите ще останат разочаровани, а аз не искам това. Ако обаче остане нещо необяснено, това ще събуди любопитството им. Затова си мисля, че имат нужда от него.“
Загадката, която Цукуру трябва да реши, става основа на целия роман. Цукуру Тадзаки имал в училище четирима приятели. По една случайност в имената и на четиримата присъствали цветове. Само фамилното име на Тадзаки било лишено от цвят. Един ден приятелите му заявили, че никога повече не желаят да го виждат или да разговарят с него. И от този ден нататък Цукуру започва да се носи като обрулен лист през живота, неспособен на близки приятелства или отношения с когото и да било. Докато не среща Сара, дошла да му каже, че е време да проумее какво се е случило преди години.
„В началото исках да напиша просто разказ“, обяснява Мураками. „Исках да опиша живота на този 46-годишен мъж, изпълнен със самота. Исках да оставя тайната му неразкрита. Мистерията щеше да си остане мистерия.“ Но се появява Сара и разказът се превръща в роман. Героините в романите на Мураками често се оказват двигатели на сюжета. Идеята за паралелни светове също се среща често в произведенията на японеца. В тях действителността съществува заедно с един по-странен и откачен свят, в който можеш да попаднеш или като седиш на дъното на кладенец, както се случва в „Хроника на птицата с пружина“, или като слезеш по аварийните стълби на магистралата, както става в „1Q84“.
Понякога сънищата играят ролята на портал между тези реалности. В „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е описан секс сън, в чиято връхна точка читателят не е сигурен дали Цукуру все още спи, или вече е буден. За разлика от героите си Мураками рядко си спомня своите сънища. „Веднъж отидох при известен терапевт в а Япония“ разказва той. „Обясних му, че сънувам рядко, а той ми каза „В това има смисъл“. Исках да го попитам „Защо“, но не остана време.“
Романите на Харуки като цяло могат да бъдат разделени на два вида. Такива, в които реалността и магията споделят обща плът от думи, и такива, в които мистерията само допълва и обогатява сюжета, но не е в центъра му. „Мисля си, че романите ми са като симфониите на Бетовен, нали се сещате? Четните и нечетните номера. Три, пет, седем, девет са големи симфонии, докато две, четири, шест и осем са някак по-интимни. Смятам, че и при моите романи е същото. Какво си мисля за последния? Ами, може би е нова категория.“
Музикалните сравнения са много подходящи за Мураками, който заедно със съпругата си е имал джаз бар в Токио, докато е учил драма в университета. След като завършва втория си роман, Харуки продава бара и посвещава цялото си време на писане, като продължава да събира плочи.
В романите му музиката винаги присъства. Обикновено важно за сюжета се оказва едно музикално произведение. „Норвежка гора“ получава името си от песента на „Бийтълс“, а в „1Q84“ героите са под въздействието на „Симфониетата“ на Яначек. Музика звучи и от страниците на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“. Писателят споделя , че има нужда от музика, за да пише, и винаги когато го прави, си пуска някоя плоча. Тя е това, което слушат и героите в романа. „Всяка сутрин, докато пишех за живота на Цукуру, слушах Лист. След 10 или 15 минути забравях за музиката и се концентрирах върху писането си, но винаги се нуждаех от този фон.“
Героят на романа работи на жп гара . „Има причина за интереса ми към жп гарите“, обяснява Мураками. Малко след като навърших 20 години и исках да си отворя бар, чух, че ще строят станция. Исках да разбера къде точно ще бъде, за да направя бара си близо до нея. Но както може да предположите, това се пази в тайна.“ За да разбере, Мураками отива и се представя за студент, който подготвя проекти. „Човекът, който отговаряше за строежа, не ми каза, но се оказа свестен. Прекарахме си добре и сега, когато пишех, си спомних за него.“
Писателят и преди е разказвал как много от нещата, които се случват в ежедневието му, влизат в романите. Признава си, че когато сяда да пише, няма представа какво ще се случи с героите му. Той изминава пътуването с тях от първата страница до последната дума. А след него вървят читателите му. Понякога те не успяват да запазят равновесие и стъпвайки по въжето, което неговата проза опъва между реалността и фантазията, попадат в новото измерение, което Мураками създава. Но дори и озовали се на дъното на кладенец, те с нетърпение чакат поредната книга, която, както може да ги извади на повърхността, така може и да ги потопи още по-дълбоко в неспокойните води на сънищата.
