На 28 януари 1930 г. е роден видният български интелектуалец, литературен критик, философ, преводач и писател Цветан Стоянов.

Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др.

От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др.

Превежда и издава произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др.

Умира само на 41 г. след поредица от лекарски грешки.

Из ШАЯЧЕНА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден.

Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..

Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника…

Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост.

Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”!

Но те не са само публика, те станаха и – прости ми господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”?

Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!

…И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?

Вестник “Учителско дело”, 7 декември 1988 г.