Замириса на жега, на магарешко хълцане и сенокос,
на търкулнати джанки, на камъчета, на ябълки новородени.
И замириса на един-единствен въпрос –
защо лятото мирише на тебе и мене.
Ти миришеш на събуждане и на точно това –
на гънките по чаршафа, на влагата в двора,
и миришеш на премигване, на разчорлена коса
и на отсъствие на абсолютно всякакви хора.
Ти си плискаш очите със зеленина
и очите ти виждат, че утрото е хладно.
И миришеш на толкова тишина,
че тишината мирише на двама.
В тишината, разбира се, скача петел
и марширува под звуците на петльови маршове.
Аз те гледам и в бурените съм се заплел,
защото и бурените миришат на твоята сънена кожа.
Защото тревата дъхне на косена трева,
аз лежа по очи и не мога дума да кажа.
Лято е и слънцето си напича гърба,
и мирише на река, на потна любов и на влага.
И мирише на едно-единствено нещо – на нас –
на нашите мишници и пръсти, на страховете ни.
И мирише на бълбукане в дъното на нашия глас
и на гръмотевиците и дъждовете.
И мирише на отмаляване, на изчезване, на вик,
на пляскане на гълъби, които се любят,
на слънчогледи, на лавандула и ечемик.
И мирише на гъби – на две окъпани гъби.
Колко много ухания и трепети, и миризми,
и какво лято – колкото хиляди димящи жълтъци.
И на дъното на лятото – аз и ти,
и жегата, и магарето, което хълца.
