Не ми се ще случката, която ще разкажа за покойния си приятел Минко Николов – най-изявения млад критик от нашето поколение, да бъде възприета като притча. Просто тя наистина се случи и за беда е единственият ми весел спомен от него. Общо взето, той беше доста скован във всекидневното си общуване с хората, леко доскучаващ. Въпреки че беше хубавец и вероятно се харесваше на момичетата, никога не напускаше вглъбената си сериозност там, където ние предпочитахме да се отървем от проблема или дилемата с някоя шега. Професорски тип – ако това ви говори същото, каквото и на мен.
Допускам, че ако не бяха го прогонили от Софийския университет, за да дадат полагащото му се място на нечие доста ограничено протеже, възможно бе и да не се случеше с него нещастието: лечимо психическо разстройство, завършило със самоубийство, което можеше да бъде предотвратено при по-разумно отношение към заболяването му. Така си отиде от нас и литературния ни живот прекалено рано един творец, очертаващ се още в онези години с антидогматизма си като извънредно полезен.
По времето, за което разказвам – вероятно за утеха, загдето му отказаха постоянното място в катедрата по литература в Софийския университет – той бе изпратен от прокудилите го фактори за три години като лектор в тогавашния Западен Берлин. Понаучил немския език, той здраво бе подхванал една своя интерпретация на тогавашната млада, но доста шумна западна литература. За спомен от него ми е останало немското издание на романа „Кучешки години“ от Гюнтер Грас със стенографски бележки от Минко по белите полета на страниците.
Летувахме, както често преди това, заедно във варненската писателска станция. Слизам сутринта на плажа и заварвам Минко Николов, заровил се по корем в пясъка, така заплеснат в някаква гледка, че не ме усети. Едва когато сянката ми го покри, вдигна глава, колкото да ми пошушне тайнствено:
– Лягай до мен и погледни натам! Евиния плаж!
Проснах се до него, взрях се в заметнатия от вятъра долен край на платнището, ограждащо евиния плаж, където жените ни се печаха голи.
– Хубава жена, нали?
Жената – събличаше ли се, обличаше ли се, не помня – наистина си я биваше, само че ми беше неудобно да я гледам. Рекох му:
– Това е жена ти бе, глупак!
– Амиии! – усъмни се той, защото ме познаваше и като шегаджия.
– Жена ти е, не виждаш ли!
И седнах с гръб към евиния плаж. След няколко секунди седна и той до мен, бършейки очилата си от пясъка, а между нас бе седнала една дебела и гола неловкост…
Вероятно подобни недоразумения са нормални за хората с ненормално зрение като неговото, но като се взирам сега в спомена си, както тогава в заметнатия край на евиния плаж, принуден съм да се замисля и за мерилото, с което критиците оценяват произведенията ни. Ето защо, вземам си първото изречение назад!
Откъс от „За мъртвите или добро, или смешно“ от Любен Дилов – събрани съчинения том II, изд.„Ентусиаст“.
