В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. Военният съюз сваля от власт правителството на БЗНС с министър-председател Александър Стамболийски. Деветоюнският преврат отприщва един от най-мракобесните периоди в българската история.

Предлагаме ви откъс от книгата на Стефан Цанев „Български хроники“, том 3, който разказва за зверското убийство на Александър Стамболийски.

* * *

Като научил за преврата, Стамболийски изтичал при радиопредавателя, за да се свърже с министрите в София. Апаратът се оказал повреден.

Стамболийски си спомнил, че предишния ден, при посещението си при него, цар Борис поискал да говори по радиостанцията и отишли в стаичката двамата с адютанта му майор Скотунов.

Преди години – пише Лулчев на 23 юли 1938 година – аз по тоя въпрос бях говорил с царя и исках да ми признае вярно ли е, че той е развалил тогава радиопредавателя и неговият офицер взел патроноводителя на картечниците…

Той тогава призна, че е работил с радиото, но отказа категорично да го е развалил или пък да знае неговият офицер да е правил това… (Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот“, 1992 г.)

(Царят не знам, но майор Скотунов е бил посветен в заговора, така че… И картечницата, тя била само една, наистина се оказала негодна да стреля.)

… Щом чули за преврата, от околните села към вилата му (на Стамболийски – бел. ред.) се стекли повече от 1500 селяни. Те отблъснали войсковата част, която нападнала вилата, предвождана от съученика на Стамболийски полковник Славейко Василев.
Селяните, въоръжени с пушки, брадви, коси и тояги, предвождани от Стамболийски, стигнали до Пазарджик и спрели: през нощта щяла да се пролее невинна кръв – рекъл Стамболийски.
През нощта обаче откъм Пловдив пристигнала пехота, кавалерия и артилерия – и селската войска била разбита.

Стамболийски казал на селяните да се разотидат, за да не ги избие войската, и останал само с брат си Васил. Два дни се крили братята из лозята около Славовица.

Докато войската на полковник Славейко Василев претърсвала околността, на 10 юни капитан Харлаков бе извикан във Военното министерство от генерал Вълков, в чийто кабинет завари новия министър-председател Александър Цанков и министъра на външните работи Христо Калфов.
Генерал Вълков изведе капитан Харлаков в чакалнята и му заповяда да потегли с отряда си за Саранбей и оттам за Славовица, където да влезе в подчинение на полковник Славейко Василев:

– Стамболийски да не се докарва жив в София, щом се залови, да се екзекутира веднага! В противен случай отговаряш с главата си!
(Георги Марков, „Камбаните бият сами“)

На 13 юни, преоблечен като търговец на дърва, Стамболийски влязъл в село Гулак да купи хляб и да разбере какво става, но селяните в кръчмата го познали по високия му ръст, обградили го и го вързали.

-Аз чаках подкрепа от вас – казал Стамболийски, – а вие излязохте Юди Искариотски. (Дончо Даскалов, „Политически убийства в новата история на България“, 1999 г.)
Славейко Василев се свързал веднага по телефона с Цанков и Вълков – съобщил им, че Стамболийски е заловен.
Тутакси пристигнал капитан Харлаков, скарали се с полковник Славейко Василев – чия да бъде честта да отведе високопоставения пленник в София, генерал Вълков обаче заповядал по телефона на Славейко Василев да предаде пленника на капитан Харлаков. Капитан Харлаков качил Стамболийски на един военен автомобил, но вместо към София, запрашил обратно към Славовица, оттам изпратил телеграма до Военното министерство:
„Автомобилът, който караше Стамболийски, нападнат от въоръжени селяни, Стамболийски отвлечен“.
Генерал Вълков отговорил:
„Направете всичко възможно за издирването му и да бъде доведен под силна охрана в София“.

Във вилата на Стамболийски вече се била настанила четата на скопския войвода Величко Вилянов – Чичето и чакала.
Капитан Харлаков се изправил пред Стамболийски и му прочел смъртната присъда от името на ВМРО и Военния съюз и казал на офицерите:

-Вие не си цапайте ръцете с кръв, македонците ще свършат тая работа.

И настъпила „нощта на ножовете“.

Македонците се нахвърлили върху Стамболийски, започнали да го яздат като кон, викайки:

– Ти язди България три години, нека и теб да пояздим…
За да препуска по-бързо нагоре-надолу по стълбите, пришпорвали го с ножове и щикове. (Повече от 90 прободни рани имало по тялото му.)
После му отрязали ушите, почнали да секат един по един пръстите на ръцете му… рязали филета от бедрата му, драли ремъци от кожата му, отсекли дясната му ръка до лакътя и му биели шамари с нея…
Довели и брат му Васил – рязали го и него парче по парче пред очите му.
Умирающ, Стамболийски успял да напише на стената с кръвта на отрязания показалец на лявата си ръка: 12 ч. 14 юни 1923. Ст.

На 15 юни сутринта Харлаков изпратил нова телеграма до Военното министерство:
„Преследван и застигнат, избягалият бивш министър-председател Ал. Стамболийски при съпротива падна убит на място“.
Заровили труповете на братята Стамболийски близо до вилата. Селянин открил случайно плиткия гроб. Четниците на скопския войвода убили нещастния откривател и погребали втори път телата на братята по-далече от вилата, в лозята.
На другия ден Харлаков (или Славейко Василев) им заповядал да погребат братята още по-далече, край Марица, но за да не ги разпознаят (или да не вземат да възкръснат?), отрязали им главите.
Марица придошла и отнесла труповете. Къде са главите им – не се знай…
Слухът за убийството на Стамболийски прелетял границите на България, заприиждали чуждестранни журналисти, палачите, правейки се на опечалени, ги развеждали из вилата и наоколо, показвали им празния гроб:

– Ето, хора на Стамболийски откраднаха тялото му…
Дълго след това селяните чакали да се яви възкръсналият Стамболийски, чакат и до днес…