На 14 август 1945 г. е роден писателят Борис Христов. Предлагаме ви три от любимите ни негови стихотворения.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ
Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт – не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.