D.RadichkovНа 10 февруари Йордан Д. Радичков – внук на големия писател Йордан Радичков, ще представи в „Хеликон Бургас“ своята книга „Малка човешка мелодия“. Разказът „Детето на Калиманица“ е част от нея.

За всичките тия години, през които меря улици и тротоари така и не се вдигнах до Калиманица. То май вече няма и как да се вдигна до Калиманица, защото Калиманица не съществува на картата, но някак си продължава своя скромен и тих живот в още по-скромните и тихи души на малцината, на които това име говори нещо.
 
И на мен не ми говори, а по-скоро ми шепти, приближило се до ухото ми и навява спомени за едно невидяно и несъществуващо вече място. Това, което е останало от малкото сиромашко село е едно вековно дърво и една стена от църквата, която някога се е издигала там. Всичко останало е язовир, който е погълнал селото с неговите обитатели, които също са съществували някога там, хранели са своите кокошки, обичали са своите млади невести и са пъдили своите улични котки от дворовете си.
 
Сега имам само спомена за това място, което никога не съм виждал. И споменът за едно дете, което се разхожда из дивата природа и отправя очи към мощния балкан. Бленува детето по тайните на балкана и стои с отворените си като полската широта очи и се чуди какво има зад този балкан. Праща своите верни свраки и врабчета да летят над балкана, та току виж са разбрали какво има от другата страна.
 
malka1Те се връщат при своя приятел и започват да му разказват невероятни истории от своя птичи поглед на език, разбираем само за него. Детето слуша внимателно историите, не спира да гледа Балкана, още повече започва да мечтае и моли своите пернати приятели за едно перо. Те на драго сърце отскубват от опашките си по едно перо и му го дават.
 
Детето, което вече е пораснало, сяда на бюрото си у дома, отваря едно от чекмеджетата и изважда сврачето перо, което продължава да лъщи със същата сила, с която е привличало погледа на ловците през отминалите времена. Порастналото дете гледа известно време перото и го държи в ръцете си. Отправя взор към стената, където започва с поглед да рисува контурите на Балкана. Гали перото за последен път и започва да превежда сврачите истории на своя бял лист.
 
Но с перо не се пише лесно. Детето знае това и внимава изключително много да не го огъне или осакати по някакъв начин. Нежно и търпеливо драска завъртулките и си припомня сврачите истории, които превежда на познат на нас език и дава на своите верни приятели още един живот. Живот, който свраките охотно приемат, застават на близкото дърво до прозореца ти и започват да разказват своите балкански истории и на теб. Това са историите на свраките и врабчетата от Калиманица, които продължават да повтарят забравеното име на своя забравен и неразбираем език.
 
Добре, че се намери това дете, което успя да преведе всичките тези истории и нека това дете ми прости ако с неумелите си и груби думи съм наранил сврачите пера и съм загрозил или не съм произнесъл правилно името на неговото родно село Калиманица.