Stefan-Kisiov14-1
Стефан Кисьов

Стефан Кисьов е роден през 1963 г. в Стара Загора. Следва в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Сорбоната. Сменя множество професии, с изключение на тази на писател. През годините е бил журналист, сценичен работник в Старозагорската опера и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, сервитьор.

 

Автор е на романите „Екзекуторът”, „Никъде нищо“ и „Не будете сомнамбула“, „Твоето име е жена”, „Воайорът и квартирантката”, „Тайната на рицаря Капулети”, на пиесата „Гларуси”, сборници с разкази. „Екзекуторът“ е първият носител на наградата за български роман „Вик“ (2004). През 1990 г. Стефан Кисьов емигрира в Швейцария, където остава две години и впоследствие се завръща в България. Понастоящем живее и работи в Прага.

 

– Животът на писателя в чужбина сам по себе си е литературна тема. Как се отразява на Вас животът в емиграция?

 

– Чудесен въпрос. Лично на мен животът в чужбина ми се отразява много добре… като отшелничеството на Христос в пустинята (б.а. усмихва се)… Много полезно за мен е да гледам България отстрани, да научавам сума ти нови неща, защото в чужбина се учиш, за да оцелееш. Трябва да се пригодиш към новия живот. Да забравиш стария. Да си създадеш нови контакти и т.н. Не е лесно, но е поучително. А и в известен смисъл задължително за един писател. Обогатяващо. Хоризонтът  ти се разширява, продухват се буталата на мотора. Изострят се сетивата… но всичко това е до време. После трябва да се върнеш у дома… във всеки смисъл на тази дума.

 

– В такъв случай пребиваването Ви в чужбина вероятно не е окончателно?

 

– Не. Не е окончателно. „Чужбината” за мен е временно явление. Аз съм си и ще си остана българин с временно пребиваване в чужбина… както и на този свят. Надявам се поне в българската литература да получа постоянен адрес, ха-ха. Както и да е. Именно като българин имам самочувствието на гражданин на света. Как може някой да забрави откъде е? Не мога да се отрека от тези неща. Аз съм човек на честта – на родовата и националната. И български писател. Горд, че съм се родил българин.

 

– Какви са обстоятелствата, формирали решението за творчески и житейски път навън?

 

– Сегашното ми излизане е от романтичен характер – в Прага отиде да живее жената, която обичах. Така че, не съм бил емигрант… освен духовен, но това беше преди години.

 

– Безспорно следният въпрос е досаден и коментиран по традиция с неприязън от немалко писатели, но как успявате да се издържате финансово в чужбина?

 

– Мен този въпрос не ме притеснява. Аз никога не съм се издържал изцяло от книгите си. И Константин Преславски не го е правил. Нито Едгар По… или Христос. С помощта на журналистиката обаче се оправям криво-ляво. Но в това няма нищо срамно. Писателят не може да бъде беден. Както и звездите. Има ли бедни звезди? Има ли бедни залези? Материалното не ме е интересувало никога. Интересуват ме духът, идеите. Творчеството. Да остана верен на себе си. Другото е безсмислица. Опитвам се да живея с малко, най-необходимото, за да не бъда роб на консуматорското общество, на тялото си. Знам, че звучи клиширано, но го вярвам. Част от света винаги е била материална, комерсиална. Друга обаче се е подчинявала на законите на духа. Вие преценете коя е водещата. Да сте видели паметник на някой милионер? Дори на Рокфелер? Е, може и да има такъв, но това в крайна сметка ще е пак заради заслугите му към духовното. Духът винаги побеждава… ако не се потопи в блатото на материята.

 

– Как протича животът ви в Прага, не само на всекидневно ниво?

 

– О, съвсем обикновен живот, на всякакво ниво. За мен богатството на един ден, на един миг, на един човек се състои в способността на преживяваш, да мислиш, да действаш в хармония със себе си и света около теб – и да получаваш наслада от това. А дали градът се казва Прага, Ню Йорк или София  – ако не си в Хармонията, всичко е напразна суета… както казва Цар Соломон… а и слънцето грее еднакво навсякъде…

 

– С какви хора се срещате в Прага? Кои са вашите приятели?

 

– Общувам с най-различни хора…а някои от тях са ми и приятели… Тъй като жената с която живея е дипломат, доста често ми се налага да обикалям светски вечеринки, концерти, коктейли и изложби, каквито в Прага се организират много често и са посещавани от всякакви местни и международни знаменитости. Така, че срещам всякакви хора, включително и с двамата последни президенти на Чехия – Вацлав Клаус и Милош Земан, с които се запознах и срещах няколко пъти… От другите любопитни познанства в Прага е това с манекенката Ева Херцигова, която се оказа много симпатична и интелигентна девойка и чудесна майка. Особено се сприятелих с пражката изкуствоведка Ивана Сръбкова, която ми помогна да се свържа с много местни редактори и артисти и професорът историк от пражкия философски факултет Ян Рихлик, който дори представи превода на „Екзекуторът” на чешки на премиерата в Прага. Бих добавил и ирландския поет Дейвид Воган, с когото понякога се срещаме и пием кафе… Няма как да пропусна и няколкото посланици и дипломати, с които често се срещаме… Но извън светската шумотевица, която да си призная, понякога ме уморява, често се разхождам сам, пиша в няколко любими кафенета в Стария град. Там, сред чужденците и туристите, има и тихи, старинни местенца, в които можеш да се усамотиш и да останеш сам с мислите и работата си… Най-любимото ми място е това на улица „Капрова”, на петдесетина метра от родната къща на Кафка, може би единственото място, от което можеш да видиш едновременно двореца „Храдчани” и камбанариите на „Старе место”. Там паветата, улиците и сградите са абсолютно същите, каквито са били някога, когато малкият Кафка е живял тук. И докато стоя там и пиша, си представям как той докато е бил малко момченце е играел наоколо…и е виждал същото, което и аз сега… Изобщо Прага е град на спомените и носталгията…

 

– Колко често се връщате  в България и с кого общувате тук?

 

– През последните години бях по-рядко в България, но смятам да променя това. Изпитвам по-голяма нужда от това да бъда в България повече време. Пак, ако трябва да бъда метафоричен, ще кажа: България е моето слънце. Преди мислех, че е достатъчно да бъда писател, да бъда свободен, но сега вече не смятам така. В България общувам с приятелите си, които са доста много, но и с всичко останало. В България въздухът е друг, вкусът на храна и миризмите са други. Бактериите са други. Ние сме уникално място. Лично за себе си бих признал, че на други географски ширини не мога да се чувствам особено комфортно за дълго време. Обичам я тази страна и това е. Много се радвам, че съм се родил българин… дори когато вали.

 

– Сменили сте много  професии, включително сервитьор  в резиденция Бояна. Какво видяхте там, както и принципно по време на различните си професионални превъплъщения?

 

– Там бях свидетел на  това как ядат и пият българските  политици и изобщо българските  „елити” през 1998 година. Но да  ви призная, не се впечатлих. Вече  имах опит като сервитьор в НДК преди 1989 г. с обслужването на Тодор Живков и комунистическите функционери. Едните не се различаваха от другите особено. Нищо ново под слънцето. Нищо забавно. Жалки циркове. Трябва да мине още доста време, докато се оттече мръсната вода от България. Така или иначе, опитът на един писател е от изключително значение. Иначе това, което пишеш, може да прозвучи твърде наивно. Големите писатели са хора с опит, не книжни плъхове. Шекспир, Толстой, Захари Стоянов (който впрочем е един от световните ни автори), Достоевски и т.н. Разбира се, трябва и да се чете и пише. Да имаш талант и въображение. Но и опитът е много важен.

 

– Какво мислите за въпроса, който вълнува всички них- различава ли се Преходът и проблемите от този период, с настоящето и сегашните ни проблеми?

 

– Не само в момента, а от много време това което  ме вълнува, е специалното положение в България. То е моята постоянна мисъл и грижа. Ние живеем в изключителна епоха. Кое е изключителното на този исторически момент? Подобно е било единствено времето веднага след 1878 г. Тогава е имало период от няколко години, в който сме имали шанс да бъдем едновременно свободни и независими и сами да решаваме съдбата на България. Сега е донякъде същото. Съдбата е в нашите ръце. Това е изключителна възможност, исторически шанс. Да, трудно ни е, но имаме най-важното – Свободата. Ние сме свободна страна. Най-после, след векове на робство, на зависимости от чужди сили. Убеден съм, че сме свободни. А какво ще правим със свободата си, зависи от нас самите. Очаквам и скоро да се родят в политическия смисъл на думата новите водачи на България. Оптимист съм за бъдещето.

 

– През 2004 г. „Екзекуторът“ става носител на наградата за български роман на годината „Вик“. Каква е творческата му история, при какви обстоятелства, в какъв период е писан?

 

– Писах го през 2000-2003 г., докато водих доста романтично съществуване на свободен писател в София, изхранващ се от литературен труд и журналистически публикации. Тогава сътрудничех на почти всички вестници в София, давах една стая от апартамента си под наем и пишех в тефтери из кафенетата… Така написах „Екзекуторът”… Аз бях истинският екзекутор, или по-скоро екзекуторът, това бях аз. Т.е. животът който водех, го превръщах в някаква мрачна алегория с комунистически сюжет. Аз така пиша – винаги за себе си, дори когато героят ми е уж убиец от Държавна сигурност, гларус, сомнамбул, Ромео или Жулиета… Просто превръщам живота си в литература и така се опитвам да забавлявам себе си и другите. Всъщност поради това пиша. За какво иначе бих посветил живота си на подобно занимание? Мен не ме интересува славата, поне не в твърде голяма степен. Така или иначе, тя се намира на някакво далечно място, както и парите. Интересува ме купонът. Удоволствието от работата. Само тогава мога да посветя времето си на писане. Иначе ме мързи. Каква досада е да пишеш за пари или слава, нали?

 

– След награждаването си романът прикова върху себе си вниманието на критиците, някои от които излязоха с противоречиви отзиви (включително поради самата му жанрова и съдържателна различност). Преди това имате три издадени романа, като „Екзекуторът” обаче може да се нарече същински пробив. На каква цена беше той, донесе ли разочарования от литературния живот у нас?

 

– Е, да. Имах разочарования, но това е неизбежно – когато си млад, наивен и гледаш да се се перчиш. Но после стигаш до самопознанието и духовното извисяване. До мъдростта. Бих искал да го кажа ясно на по-младите писатели, които се опитват да се борят с вятърните мелници. Момчета и момичета, не го правете, ако не мислите, че тази работа ви носи най-голямото удоволствие на света. То е като любовта. Или го правиш заради чувствата си, или те скапва. По-добре прави нещо друго, но не ставай писател от суета или амбиция. Не си струва. Струва си, ако много обичаш писането. Красотата. Само тогава. И само тогава никой не може да те уязви. Освен ти самият. Може би така е с всяка работа. Затова само пиша. Писането е моята наслада. Моят олтар.

 

– Скоро приключихте роман, свързан със смъртта на Константин Философ и създаването на българската азбука. Защо избрахте тази тема?

 

– Вълнуваше ме. Казах си, че ние сме родина на Глаголицата, на Кирилицата. Първата държава в Европа, която започва да пише на националния си език. А това не се знае. Напротив. По света си мислят, че този наш език е „църковнославянски” или „македонски” и т.н. Защото нямаме достатъчно литература на тази тема, твърде малко имаме. Българин написва „Азбучна молитва” през 9 век – едно от първите световно известни произведения на българската литература и до наши дни – а нямаме такъв роман, който се занимава с Константин Философ… Е, има един, поне аз зная да е един – от Слав Караславов, писан преди много години. А трябва да има много такива. В крайна сметка ние сме родината на българския книжовен език, литература и поезия, който става книжовен език на стотици милиони славяни. Въпреки, че те все още го признават с половин уста. България е най-големият европейски книжовен център в Средновековието в продължение на няколко века. А за това малко се знае и говори, дори у нас. Затова написах този роман. И го нарекох „Азбучен роман”. Защото в него се разказва както за Константин Фирософ така и за българската азбука. Защото исках да хвърля мост между Златния век и сегашния… дървен век… или газов век, ха-ха…

 

Сюжетът е криминален, героят ми разследва обстоятелствата около смъртта на Константин в Рим, и около няколко убийства…но идеята е друга. Да разчопля историята за създаването на българската азбука, която е пълна със загадки и неясноти. Историята на Златния век. Учените отдавна се занимават с нея, но не и писателите. Не и журналистите. А това си е сто процента българска история. С европейско значение.

 

– Как изглежда българският литературен живот, погледнат през Вашите очи, както и през тези на външния наблюдател поначало? Разпознаваеми ли сме, и с какво, за останалите?

 

– И да, и не. Като минало сме разпознаваеми. Знае се за Черноризец Храбър, Симеон Велики, Златния век. Тогава сме били велика сила. А силните литератури принадлежат на силни държави, със силен дух. Докато и сега не си създадем отново силна идентичност, гордост, вяра в себе си, никой няма да ни обърне внимание. Това особено важи за литературата. Ако покажем на света, че ние, българите, сме отново сплотено, силно племе, ще се чуе и за новата ни литература и за нас самите. Това е баналната истина. Още Борис Първи я е разбрал. Пайсий я е разбрал. От нас зависи как ще ни възприемат – но не от приказките ни, а от делата ни. От това как се грижим за държавата си. На Изток и на Запад уважават тези, които уважават себе си и държавата си, тези, които са критични към недъзите на обществото си. Вижте кои са големите европейски, американски писатели. Кои са големите български писатели. Тези, които са посочвали грешките на сънародниците си. Които са ги водили напред. Критичните умове. Честните и непримирими писатели. Писателите родолюбци. С тях се гордеят и чуждите народи.

 

– Кои са „най-силните” слабости на културния ни елит?

 

– Всяка епоха си има трески  за дялане. Най-новата българска  мода е „кирякстефчовщина”, това  „гърчеене” т.е. склонност към  отричане от националното, от  българското. Това е може би най-неприятната „слабост” на „елита” ни. Няма любов, уважение, интерес към българското, новото или старото. Нетрадиционното, историята. Напротив… Като че има някаква атака срещу всичко българско. Това явно ни е останало от времето на соца. Тогава се взирахме ту на Изток, ту на Запад. Няма лошо. Обаче там има силни национални държави. Национални интереси. Национални култури. Които се грижат за езика, за творците си. Ние сме българи. Това е положението. Иначе имаме достатъчно таланти, теми, поводи за гордост, както и най-дългата история на света – 1400 години. Какво повече му трябва на един елит? Пари? На писателя му трябват толкова пари, колкото да си купи една тетрадка и две химикалки… за всеки случай. Няма нищо по-неприятно от това да ти свърши химикалката по средата на изречението. Затова винаги гледам да съм зареден с химикалки (б.а. смее се).