На 26 май 1885 г. е роден поетът Николай Лилиев. За него Николай Райнов пише: „Най-нежният български лирик. Неговото поетично наследство не плаши по обем, но всяка творба тежи, като чисто злато“.
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
***
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен — и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.
***
Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
***
Във тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
— Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.
О, Господи, кому съм нужен там?
***
Съмна в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.
Сребърни лъчи долавят
на живота песента
и смирено благославят,
благославят вечността.
Събуди се, дух замрежен
среди рой самолъжи,
за блена си — чист и нежен,
чист и нежен разкажи.
***
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
