Георги Бърдаров говори на български с магарето си, а го разбират човеците. Засега не е останал в историята, както господаря на Свещената римска империя Карл V, който беседвал на немски с коня си, но пък историите и героите, излезли от клавиатурата му, влизат под кожата. Така магарето Гошан, което срещаме в разказа му „Дядо“, става и наш душеприказчик, а тъгата на село Гоздьовица от „За петата ракия, или колко е хубав животът“ полепва по сърцата ни.

Писателят признава,че е с магарешки инат. Не е чудно, че това добиче е любимото му животно.

Макар да нашумя с ракиен разказ, Бърдаров пийва предимно уиски и на няколко глътки завъртаме с него сюжетите от колелото на живота му.

Пораства с мечти да е №1 във футбола, но на 42 години спечели риалити шоуто „Ръкописът“ на БНТ. Доцент е по география на населението и зам.-ректор на Геолого-географския факултет в Софийския университет, но през март чака издателство „Сиела“ да отпечата първия му роман „Аз още броя дните“. В него разказва за забранената любов на мюсюлманката Айда и християнина Давор под бомбите на Сараево.

Бърдаров е от онази рядка порода персони, които въртят около себе си целия свят. Явно му доставя удоволствие да е егоцентрик, защото го подчертава на няколко пъти в разговора без капка неудобство. И тутакси се съгласява с коментара, че ако в близките декади българското знаме не се развее на Марс или поне на Луната, вината ще е негова – защото не си го е поставил за цел.

Заради Бърдаровата амбиция да е президент страната ни има няколко участия на световни и европейски първенства по… петанк. Когато разказва тази история, Говорещия с магарета предизвиква цвилене от смях у събеседника. Допреди дванайсет години Жоро, както го наричат приятелите, дори и не подозирал за съществуването на любимата на французите игра с метални топки. Натъква се на нея също толкова случайно, колкото Колумб открил Америка. През 2004-та преподава в катедра „Социално-икономическа география“, но за да закърпва бюджета си, работи и в „Стани богат“ – отговаря за въпросите от областите спорт, география и литература. „Един ден дойде шефката Теди, която винаги много ми е помагала, и каза: „Трябва да напишеш въпрос за малко известен спорт.“ Окей, започнах да ровя в интернет и намерих за петанка. Стана ми интересно, формулирах си въпроса и понеже съм много тщеславен и егоцентричен, си казах, че можем да основем федерация по петанк и аз да стана президент”, разказва Бърдаров. Съобщил идеята на приятелите си, които точно като него до този момент не били и чували думата петанк. „Почнах да ги агитирам и не спрях. Такъв съм – като захапя нещо, няма пускане. След 20-30 дни една приятелка от компанията вдигна ръце: „Жорка, моля ти се, виж колко струва тази регистрация, да я правим и да ни се маха от главата“, връща лентата президентът на клуба по петанк. Така и станало – Бърдаров попълнил документите, занесъл ги в съда, откъдето му ги връщали четири пъти, но на петия регистрацията станала. „Помня, че беше един майски ден.

Без никога в живота си да сме играли петанка станахме собственици на клуб. А аз президент“, сладкодумно реди историята победителят в „Ръкописът“. Винаги произнася „петанка“ и въпреки че е наясно с грешката, държи на нея. Отначало никой от компанията не знаел френски и така написали в документите. „После, когато пререгистрирахме клуба, понеже съм вироглав, казах: „Ще си остане петанка.“ В България има много клубове по петанк, но ние единствени сме по петанка“, уточнява със самохвалство в гласа Бърдаров.

Преди да стане президент на клуб по петанк, Бърдаров няма и понятие от играта, смятана за национален спорт на французите. Преди да стане президент на клуб по петанк, Бърдаров няма и понятие от играта, смятана за национален спорт на французите.

С днешна дата всички замесени в това са „луди маниаци“, а той самият – многократен републикански шампион. „След като основахме клуба, решихме, че трябва да играем. Намерих едни топки и започнахме по правила, които нямат нищо общо с истинските. Толкова се запалихме, че направихме първия сайт за петанка. И по едно време един германец ни пише: „Много се радвам, че в България практикувате този спорт, предстои световно първенство в Брюксел, защо не дойдете да участвате?“

Наистина, защо не, запитала се дружината. Намерили си спонсор и тръгнали. Преди самолетът да излети един от тях изгледал приятелите си самодоволно и обобщил ситуацията: „Пичове, можете ли да си представите, че преди година никой от нас не беше чувал думата петанк, а сега отиваме като национален отбор на България на световно първенство!“

Братята по топки се спогледали след няколко часа кацнали в Брюксел и започнала комедията. „Седмица преди шампионата една приятелка, която знае френски, ровеше в нета за петанката и в един момент ми казва: „Жоро, ти знаеш ли, че са две дисциплини – тройки и избивачи?” За тройки знаехме – така играем, но избивачи… Помолих я да намери правилата, писах се аз да участвам. Стигаме в Брюксел, отиваме в залата, идва шефът на делегацията и казва: „Бърдаров, ще ви настаним в хотела, но избивачът ви трябва да остане тук, да играе на квалификациите. И аз оставам – сам пред 3000 души. Казвам си – „Господи, моля те само за едно – да не започвам първи“, спомня си Бърдаров. В този момент обаче Всевишния не е българин, защото от уредбата се разнася команда: „Моля, да заповядат първите играчи – България, Сенегал, Мадагаскар, Русия.“ Бърдаров излязъл сам-самичък, започнал да загрява и толкова се паникьосал, че объркал местата. „Обаче ме вижда руснакът и идва и казва: „Мой друг, не так! Ты там, а мяч – здесь.“ Оправих си позицията, но бях сигурен, че резилът ще е нечовешки. Пак се помолих – само да не съм на първа пътека, защото тя е централна и всеки от тия 3000 души ще ме види. Започва състезанието: „На първа пътека Георги Бърдаров.“ Идва съдията, обяснява ми нещо на френски. Не знам езика, но разбирам, че ме пита „Къде е твоят човек, който ще ти подава топките“. Отвръщам му, че спи в хотела, а той продължава: „Ами тогава треньорът да ти подава топките.“ Е как да му кажа, че аз съм треньорът?! Отговаря, че и той спи, а съдията възкликва – „Е, много сте спящи в тая България!“, увлича се победителят в първото тв състезание за писатели. Важното е, че излязъл с чест от шампионата – направил 12 точки и завършил на 45-о място от 62-ма участници. По този повод отсича: „Всичко е въпрос на психика и кондиция.” А неговите се каляват в панелките на „Младост 2“ между хевиметъл, съседи, надуващи на макс сръбска музика, и тренировки по футбол.

Както сам казва – до 11-и клас в главата му е само топката, а уроците в 39-о училище – едно от двете квартални, са колкото да запълнят свободното му време. По вътрешно убеждение е от „Левски“, но години наред тренира в ЦСКА. Не става за нападател и избира да е вратар, защото този пост му се видял вторият по важност. „Все пак една негова грешка може да провали всичко, а аз обичам да нося отговорност и да съм под светлините на прожекторите. А и на фланелката на вратаря пише №1“, уточнява актуалният зам.-декан на Геолого-географския факултет. И както мечтаел да е футболист, спортната му кариера скоропостижно приключила в 11-и клас. „Предстоеше казарма и трябваше да ни разпределят кой ще остане в спортната рота на ЦСКА. Оказа се, че мен искат да ме пратят в Гоце Делчев, Разлог или Банско, където беше един от двата „триъгълника на смъртта”, и аз изревах и се махнах. Поканиха ме във „Вихър“ (Горубляне) и изиграх един мач срещу „Требич“. Бях разглезен в ЦСКА – с душове, масажисти, лекари, всичко. И след първия мач питам останалите: „Къде е съблекалнята, за да се изкъпя?“ Отговорът беше: „Ще се изкъпеш вкъщи.“ Прибрах се и казах на баща ми – „Ще стана висшист“, превърта лентата Бърдаров. Признава, че харесвал повече историята, но по онова време за тази специалност се кандидатства и с литература, която не му била сила. Затова прегърнал географията и не я е пускал от 1991-ва насам, независимо с какво се занимава.

Тъкмо географията му дала ключ и за Нейно величество Литературата. „Моят преподавател проф. Румен Пенин ми подаде ръка – когато станах докторант, установи, че не съм чел почти нищо. Попита ме: „Как ще се изправиш пред студентите да преподаваш, като не си чел основни книги?!“ Даваше ми по 7-8, поглъщах ги, после още 7-8, и така за две години прочетох 300. Запалих се по четенето и всеки ден минавам поне по 30-40 страници“, разказва Бърдаров.

Писането също става неотменна част от живота му – първият му разказ е именно „Дядо“, посветен на дядо му Георги от село Кулата. „Натраква“ го в Грац, където е на специализация няколко месеца. „Там беше такова спокойствие и романтична атмосфера, че писането тръгна от само себе си. Написах „Дядо“ през първата седмица. Винаги съм искал да разкажа магичните истории и тежката съдба на хората от нашия край, които съм слушал толкова много от дядо си“, допълва Жоро.

В този момент в гласа му се прокрадват минорни нотки, но Бърдаров не им се дава. Приключва разговора на висока нота, с поредната история – как преди повече от десет години чел лекции по програма „Еразъм“ на английски в Кьолн, без да знае езика на Шекспир. Със задачата се справил, защото приятели му превели материалите и той ги научил наизуст. Какви приключения му докарва езиковата бариера извън Университета обаче, е история, която разказва само на чашка. Широката публика може да си я съчини по следните жокери – явил се с петдневна брада, бели чорапи и очила, чиято рамка е захваната с телбод. А общуването му било по схемата „като ме питат нещо, редувам отговорите – два пъти Yes и после веднъж No”.

“Скачал съм с бънджи, летял съм с парапланер, но това преживяване беше най-екстремното в живота ми. Не можех да се откажа на средата. Борец съм, ще издържа до края. Инат съм като магаре и винаги играя за победа“, казва Бърдаров.

Сигурни сме, че тепърва ще четем историите му, защото неговото мото е като това на Карл V – Plus Ultra („Все по-нататък”)…

БЛИЦ

Географът: Най-големият проблем на България е възрастта

– Доц. Бърдаров, книгата ви „Аз още броя дните“ разказва за обсадата на босненската столица Сараево през 1992 г. и любовта на християнин и мюсюлманка. С какво ви провокира тази история?

– Научните ми интереси са свързани с национализма и етнорелигиозните конфликти и тази тема е много моя. Живеем в размирно време и противопоставянето на религиозна основа е ежедневие и абсурдно. Затова написах тази книга. Накрая отидох на един мост, който е пряко свързан с моята история. Бях отишъл там да си напиша финала. Седнах на моста и се разплаках.

За първи път отидох в Сараево през 2007-а, но тогава не знаех нищо за конфликта, нито за тази история. Миналата година бях отново и усетих много неща – на повърхността Сараево изглежда прекрасен град, топъл, балкански, с много хубави хора, романтика, приятни заведения. Но като влезеш в дълбочина, виждаш, че там е ад и всеки момент може да избухне. Клишето за бурето с барут е вярно.

– Още преди години във ваше изследване прогнозирахте, че Европа ще става все по-малко християнска и все по-малко бяла. Кога?

– Прогнозирах, че това ще стане до края на ХХI век, но се случва много по-бързо. Единственото, което може да направи Европа, е да се подготви за тази промяна и да търси начин за съвместен живот. Но това ще стане трудно – европейците с колонизаторския си начин на мислене трудно приемат потоците от тези хора. От друга страна, тези стотици хиляди мигранти не искат да се интегрират. Искат да ползват наготово благата на Европа, но са капсулирани. Запазват си бита, начина на живот, религията, всичко, което е характерно за тях.

– Затварянето на границите решение ли е на проблема?

– Затваряне не е възможно изобщо. Дори хипотетично да ги затворим, пак не е решение, защото тези общности ще си се размножават помежду си. Естественият прираст на европейците е много нисък.

– А какво бъдеще прогнозирате за България?

– Най-страшният проблем на България е възрастта – ние сме най-застарялата нация и единствената, при която най-голямата група хора са в пенсионна възраст – над 60 години. Няма държава, която да издържи на такава социална бомба – това касае пенсионната система, осигурителната система. Контингентът на работещите се свива и няма как да го набавим – при Европа това става с емигрантите, които са трудова сила, но ние няма откъде да я вземем. Ромите не са трудов резерв, защото нивото им на образование е ниско. Противник съм обаче на крайната спекула, че България се циганизира и ние ще умрем. Както и Европа, и ние трябва да се адаптираме към тази реалност.

САМО ФАКТИ

– Първият му писателски опит е в седми клас, а муза се явява сериалът „Седморката на Блейк“. „Тогава нямахме понятие, че сериалите имат много сезони, и когато в последния епизод корабът гръмна, ревах цяла нощ. На другия ден седнах и започнах да пиша продължение. Писах го цяло лято.“

– Обожава Уругвай и е сложил флага на латиноамериканската държава на корицата си във Фейсбук. Любовта му е родена от митичната победа на Уругвай над Бразилия с 2:1 на световното първенство по футбол през 1950 г. „Заради „чудото от „Маракана“ – най-феноменалния мач в историята на футбола, в който малкият, дребен, незначителен Уругвай побеждава колоса Бразилия пред 200 000 бразилци на техния стадион, тръгна интересът ми към тази страна“, признава географът. Тази и други футболни истории са събрани в книгата му „23 велики футболни истории“, издадена от „Сиела“.

Източник: monitor.bg