В средата на зимната сесия през повратната 1939 г., докато Борислав четял за изпити в Лом, се случило онова събитие, което преобърнало живота му завинаги. Появила се любовта…

Тук Костов спря своя разказ и заключи:

– Това, Сашко, било началото на края. Да вървим към плажа!

Стана, отърси панталоните си и тръгна към градинката, откъдето щяхме да продължим към гребната база, после към старата гранична вишка, а оттам, покрай водата, до някогашния ресторант „Чайка“, където през шейсетте години на миналия век кипял незапомнен за времето живот.

Направи ми впечатление, че докато разказваше за Боби, Костов нито веднъж не употреби диалектна дума или някоя от присъщите му ломски простотии. Споменът за тоя покоен вече човек го бе облагородил по особен начин. Виждах Костов някак си пречистен и мил и бързо го помолих да продължи.

– Бе, к’во да ти разправям! Любовта е крива работа – не стъпи, не изгори се! Днеска си нормален, влюбиш се и – айдеее, пиши се бегал!

Господи, нямаше спасение! Реших да не настоявам, но все пак попитах:

– А в кого се е влюбил?

– Значи, в края на януари 1939-а Боби излиза на разходка край Дунава, също като нас сега. Ходи умислен, прехвърля химически формули в главата си и…

Срещу него се задава момиче. Наоколо няма никого и Боби дори леко се изплашва, тъй като не очаква друг човек по това време и в тоя студ край Дунава. Навред е сняг и лед, слънцето се е скрило зад облаци и мъгла, скоро ще се мръкне. Румънският бряг отсреща не се вижда, чува се тътенът от удрящите се ледени блокове в средата на течението.

Борислав спира неволно, момичето също. То е облечено в тъмно и дълго палто с кожена яка. Ботите й целите са в сняг, а на главата си носи черна плетена шапка, която скрива ушите и косата й. Шалът, навит няколко пъти, е стигнал до устните й. Виждат се само зачервените бузи и очите. Те са пъстри и големи, с дълги мигли, леко уморени, но пленителни. Излъчват силна енергия, която те прави безпомощен.

Именно в тях потъва Борислав и усеща, че не може да помръдне от мястото си. В нейните очи той мигновено открива мечтаното вълшебство от тайния му свят. Помисля си дори, че след толкова години отново има видение. Гласът на момичето прозвучава в мъглата:

– Студено е, нали?

Боби не знае какво да каже. Кима глупаво с глава и забива поглед в кадифените виолетови ръкавици на момичето. Не смее да гледа повече в очите й. Сърцето му е учестило своя туптеж, грохотът на ледените блокове болезнено пробива мозъка му, устата му пресъхват. Никога не се е чувствал така.

Накрая успява да промълви едно „да“, а момичето се усмихва, помахва му с ръка и го отминава. Боби чува зад себе си:

– Приятна разходка!

Обръща се и вижда как момичето изчезва в мъглата.

Дълго стои неподвижен и чак когато усеща, че започва да се вкочанява, чак тогава Борислав тръгва. „Накъде?!“ – пита се напразно. Крачи напред, после назад, суети се в студа с премръзнали крайници, накрая решава да се прибере у дома.

Вкъщи слугинята е разпалила още по-силно голямата кахлена печка. Борислав сяда срещу нея и дълго съзерцава матовозелените й плочи, иззидани вещо по виенски образец. Какво беше това същество, откъде се взе то и защо сега той се чувства толкова развълнуван? Душата му трепти, а Боби все повече и повече започва да се убеждава, че го е докоснал призракът на любовта.

Бе чел за нея, съпричастен бе с поривите на героите от книгите, които се радваха или страдаха, опиянени от това най-необяснимо – и поради това обявено от всички за най-велико – човешко чувство, копнял бе по свой си начин да го изпита, повлиян от силните внушения на авторите, но сега, сега, когато любовта го връхлита изневиделица като мълния, той не намира никакво разумно обяснение за състоянието си. Осъзнава, че не бива да го търси, и се оставя в сладостния скут на спомена за момичето край Дунава. Иска му се, болезнено му се иска да го види отново.

Това се случва на другия ден в аптеката. Боби помага на титулярния аптекар, чичо Петко, назначен още от баща му. Обед е и чичо Петко е отскочил до тях да хапне, а Боби е останал за всеки случай в аптеката. Чете книгата Bel Ami от Мопасан в оригинал. Стигнал е до момента, в който Жорж Дюроа пристига в дома на мадам Форесте, за да се учи да пише. Борислав е развълнуван не по-малко от самия Жорж. Кой знае защо, в чертите на мадам Форесте той вижда тези на момичето край Дунава.

Започва да си го представя отново и отново: очите, бузите, нослето. И малкото, което бе видял от лицето, го изпълва с особен трепет. Започва да гадае какви са косите, устните, тялото… Висока е колкото него, сигурно има красива снага и дълги крака? Вероятно ръцете й са изящни, а шията – издължена и нежна?

Борислав се улавя, че е спрял да чете. Гледа дълго в една точка към вратата, докато изведнъж умът му не проработва: дали чичо Петко е обърнал табелата, че са в обедна почивка?

Става да провери. Отива до витрината. Да – всичко е наред! После поглежда през стъклото към главната улица и вижда три момичета. Говорят си нещо, смеят се. Господи, това в средата е тя! Сърцето на Борислав ще изхвръкне от вълнение. Иска му се да излезе, но не смее. Дали ще го забележи?

Момичетата минават на метър от витрината. Едното от тях дори се вглежда в своето отражение. Спира и започва да оправя шапката си. Изведнъж вижда Боби и избухва в смях. Той се сконфузва, но остава на мястото си. Усмихва се, за да не изглежда глупаво. Момичето го посочва на своите приятелки. Те също се спират и се обръщат към него.

За втори път Борислав среща погледа й. Сега пъстрите й очи са весели. Изглеждат още по-дълбоки и големи, още по-пленителни. Вижда устните й, застинали в широка и топла усмивка. Не, не, тя не му се надсмива! Разглежда го с любопитство и сякаш му се радва. Струва му се, че му казва: „Здравей!“.

Борислав взема някаква стъкленица от витрината за оправдание. Прави се, че я разглежда, но всъщност не сваля очи от девойката. Сега тя е с по-малка шапка. Косите й са спуснати – дълги, кестеняви и бухнали, а устните й, застинали в пленителна усмивка, аленеят примамливо зад стъклото.

Приятелките й си тръгват, подканят я, но тя остава още миг сама. Преди да се отдалечи, отново му се усмихва и му помахва весело с ръка. Той също вдига своята, но я раздвижва чак когато момичето се скрива.

След секунда-две, без да мисли, Боби бързо отваря вратата на аптеката, излиза на улицата и дълго гледа отминаващите девойки. Единствено тя го усеща, обръща се и го вижда. Пространството между тях се изпълва с любов. И двамата вече осъзнават, че непременно ще се видят пак и че този път срещата им ще бъде съдбовна.

Из повестта „Боби Блажения и Другия американец“, включена в едноименния сборник на Емил Андреев. Книгата излиза на 26 март.

Авторът е работил като гимназиален учител, редактор в различни вестници (гл. редактор на в. „Ломски вестник“ и във в. „Стършел“), преводач и редактор във фирмата за преводи на филми „Български текст“, преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

През 2001 г. се отдава изцяло на писането. Автор е на „Ломски разкази“, „Късен сецесион“, „Стъклената река“ (филмиран), „Проклятието на Жабата“, „Лудият Лука“. Текстове на Емил Андреев са преведени на английски, полски, румънски, сръбски и словашки. Пиесите му са поставяни в различни театри в България, в това число в Сатиричния театър в София.

Съсценарист е на сериалите „Под прикритие“ (втори сезон) и „Четвърта власт“.