Две истории на Людмил Станев, публикувани в брой 3600 на вестник „Стършел“♦

Кротко седим под зимното слънце. Радваме се на хубавия ден, от време на време някой разказва нещо абсурдно. Така обичам тези мързеливи следобеди с много кафе, когато могат да се чуят всякакви истински и полуистински истории. Ето и една от тях, която разказа художникът. Тя е за друг художник и колко процента е истината в нея не се наемам да гадая.

Художникът, да го наречем Сашо, много искал да има къща в Родопите. По това време те били евтини и нямало кой знае какъв екотуризъм, даже никакъв. Сашо успял да устиска парите от няколко добре продадени картини и ето го в малко родопско село с криви улички и прекрасен изглед към планината. Къщичката била съвсем в края, в някакъв сокак, кьор-сокак или задънена улица. Тя била единствената в този апендикс. Постегнал я Сашо, сприятелил се с местните селяни – цяла пролет и лято изкарал там. Когато се прибрал в София, разбрал, че тези пет месеца, докато го нямало, изтървал доста изгодни предложения. Никой не знаел къде е (тогава още нямало джиесеми), някой дори пуснал слуха, че бил емигрирал в Америка.

На другата пролет Сашо се прибрал на село, отишъл при кмета, занесъл подаръци и му казал молбата си: „Кмете, дай да сложим едно име на моята улица, поне адрес да има. Едно писмо не мога да получа тука. Цял коч имаш от мене, ти само разреши. Сам ще си направя табелата.“ Сумтял кметът, опитвал от шотландската ракия и накрая казал: „Добре бе, Сашо. Ти си учен човек, кажи едно име. Да е някой известен само и носи коча.“ Сашо не очаквал такава покана и първото име, което му хрумнало, било на любимия му художник – Салвадор Дали. Обяснил кой е той, изяснил концепцията и накрая кметът казал: „Тъй да бъде. Ти ще направиш табелата и ще си я заковеш. Само че ще те помоля нещо – ний сме турци хора, тез имена са ни малко чужди. Не може ли улицата да се казва „Салвадор Али“? За пощаджията, де…“

Стиснали си ръцете и в края на следващата седмица в далечното родопско село един коч приключил земния си път на ул. „Салвадор Али“.

ХУДОЖНИКЪТ НА РАБОТА В КАЗАРМАТА

Много парадоксално е да вкараш артист в казармата. Абсурдът е толкова голям, колкото в Швейк или в Параграф 22. Лично аз смятам, че решиш ли да станеш военен, първо трябва да прочетеш точно тези две книги и едва тогава да вземеш категорично решение. Както и да е – войната си остава един от най-тъпите абсурди на цивилизацията, но има време, може да сътворим и други.

Спомням си също оня разказ на Мрожек*, в който мобилизираха един учител и пред комисията той съвсем искрено си призна, че не може да убие непознат човек. След това най-учтиво помоли да му посочат някой лош, за да има някакво основание… Но дотук с Мрожек, напред към художника.

Извикал го старшината и казал: „Слушай сега, на тази стена – 10 на 5 метра, трябва да нарисуваш картина с патриотична, така да се каже, военна тематика. Ето какво искам. Гора, през нея минават родни танкове. И сега, внимание – ей тук, отстрани на танковете, искам две сърнички. Едната си пасе кротко, сякаш не ги чува, а другата тревожно е наострила уши“. В този момент художникът разбрал, че си има работа с пълен дебил, и предложил освен глухата сърна зад едно дърво да се подава уплашено мече с вдигнати лапички. Речено-сторено. Допреди пет години този шедьовър можеше да бъде видян в едно ямболско поделение. Е, не е в Лувъра, но все пак.

Друг художник ми разказа как върху стена 5 на 12 метра нарисувал прегънат вестник Работническо дело, в който имало важно за армията постановление. За две седмици художникът го барнал като истински – буквите се четели от 10 метра, а главата била едно към едно. След това започнал да се забавлява. Една нощ нарисувал кацнала муха. И тя като истинска, но голяма колкото котка – за да се спази пропорцията. Войниците, строени на плаца, веднага я забелязали и целия ден тайно се забавлявали. След два дни мухата изчезнала, а след още два кацнала отново. Започнали залагания дори сред офицерите. Но когато по партийния вестник се появили петна от лютеница, трохи и обелки от шпеков салам, художникът бил вкаран в ареста. И за да е всичко съвсем като при Хармс, той си нарисувал отворен прозорец и избягал през него. Оттогава никой не го е виждал.