vazov-grob2
Студенти около гроба на Вазов през 1930 г.

Херкулесовски подвиг извърши коравият шоп Стоян Димитров Петров. През 1927 г. той пренесе от Витоша до София десеттонна скална грамада. Морената от недрата на планината застана на гроба на народния поет Иван Вазов. Вдигнат е най-обикновеният и същевременно уникален паметник на територията на родината.

Идеята за каменното надгробие е на големия български скулптор Иван Лазаров. Той е автор на чакащата “Майка“ на Димчо Дебелянов и композицията “Те победиха”. Вазовият проект обаче е нестандартен и скулпторът търси “съавтор”, който да докара скалата. Не на части, а цяла в автентичния си вид. От Витоша до базиликата “Св. София”, зад чиято абсида е гробът на поета.

Само шопска воля може да се справи с тази задача, преценява Иван Лазаров. Ваятелят знае къде има каменари белодрешковеци с пословичния инат. В село Владая, което го снабдява с материал за работа. Там ще намери шопския Херкулес.

Във Владая през 1892 г. е роден потомственият каменар Стоян Петров. Стое, както му викат, бил грамотен и е оставил спомени. “Нашио род е у Владая от 500 годин, а може и косур отгор!”, твърди той. Прадядото Стое, на когото е кръстен, е ломил камъни за църкви и мостове. Дядото Петре продължавал да кърти витошката снага. Той е съвременник на Дибич Забалкански, доживял 108 години. Каменар Митре, бащата на Стое, посреща Освобождението през 1878 г. Когато турският аскер се изтегля от София през Владайското дефиле, той и други селяни грабват пушки и се спотайват в дъбака на Витоша. Оттам слизат, за да спират обирите по къщите.

В свободна България Митре се среща с Иван Вазов по време на неговите разходки до Владая. Поетът идвал с файтон и сядал на хладина в кръчмата “Първа чашка”. Тук хортувал със селяните. Митре бил устат събеседник, Вазов му казвал една приказка, а той му отвръщал с две.

С тази закваска Стое – младши е орисан да извърши “владайския подвиг”. По онова време юнакът е на 35 години в разцвета на силите си.

“На лето 1927-мо бех у Пловдив – разказва той. – От Пловдив дойдеха, та ме викаха и се явих у Народното събрание. Те ме пред Борис Вазов.” Борис е депутат и брат на народния поет. “Ние, рече – предава думите му Стое, – додехме пет пъти у Владая с господина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, нема да ти се опре. И ма пита – можем ли да пренесем от камико владайски насред София, или не можем? Колебание у мене – никакво!“ – описва вътрешното си състояние храбрецът. – Ако ми фане око, че ви дам офертата!”, отсича той.

“Намерихме камико – продължава Стое. – Фана ми око и си направих план. Камико насполовин у землята, ама го вида, че е добър: “Само тоя камик, викам, добър е. Господин Лазаров го е избрал добре – нема каба…” На каменарски език “каба” е “дефект”. Сключен е договор, с който изпълнителят се задължава да достави морената в нейния естествен вид, без откъртвания и драскотини. Документът се съхранява в архива на Анна Вазова, сестра на народния поет.

Нашият Херкулес парафира и си плюе на ръцете. “Поръчахме нарочна кола у Арсенала – описва действията си той. – Военнио арсенал у София. Дадох им чертежче – чертежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите. Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мездра! Чукам ги с юмрук по задниците – яки! За такава работа требе задница – да мъкне!”

“Еле, събира се селото – че се види камико на дедо Вазов!“, слага поредната удивителна майстор Стое. В такава епична сага може ли без удивителни? Дедо ми Петре беше жив, на деветдесет и четири годин”, свидетелства потомственият каменар. “Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми – на петдесет и шест! Он помага. От село и други помагаха, но си назначих за пръв помощник Гиго Видев Николов и един-двама сродници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майсторите.”

Скалата е в семейното им землище на “Шипето”. “А, сега да видим дали че се опре”, запретва ръкави Стое и му се иска да награби камъка с голи ръце. “Доизровихме го – продължава той. – Натоварихме го. Направихме десетина крачки – подкараме колата. Още десетина – пак подкараме. Ама не е леко”, бърше потно чело владайският юначага. Бедата е, че вали пороен дъжд.  “Колко път направиме, толко пороя зад нас и пред нас го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите”, оплаква се ръководителят на операцията. “Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико и претрепе биволите”, описва тактиката той. “Много бавно бързате!”, подвикват нетърпеливи сеирджии. “Търпение требе, возим паметнико на Вазов!”, соломоновски отвръща Стое.

Осемнадесет дни скърца колата от Владая до София. Над нея на върлина се вее националният трибагреник. Столичани я посрещат в началото на Княжевското шосе. Кортежът минава през центъра, след което иде най-трудното. Гробът е на най-високото място, където в древността се е намирал некрополът на града. Там почиват мъртвите на Сердика и Средец, там е положено тялото и на народния поет.

“Дайте! Малце остана!”, вика Стое подир биволите. Добичетата изпъват жили по стръмното към заветния връх. Горе са посрещнати с цветя, музика и “Ура!”. Стое внимателно ръководи разтоварването.

Морената е положена върху циментова плоча, за да не потъне в земята. Върху гранита Иван Лазаров изсича кръст, името Иван Вазов и годините на земния му живот: 1850-1921.

Vazov-pamПрез 1956 г. от другата страна на “Св. София” е поставен паметник на Вазов, дело на скулптора Иван Блажев.

На самата църква пък е Паметникът на незнайния воин със заветния безсмъртен стих на поета:

Българийо, за тебе

те умряха,

една бе ти достойна

зарад тях,

и те за теб достойни,

майко, бяха!

Столичните квартири на поета

Ivan Vazov-kabinetПреди вечното си жилище до базиликата “Св. София” Иван Вазов живее на девет места в столицата. Ханове, хотели и квартири под наем подслоняват поета. Първото Вазово обиталище е ханът на Димитър Трайкович в центъра на града. Тук прекарва няколко месеца през 1874 г.  Трайкович е един от основателите на местния революционен комитет. В неговия хан се е укривал Васил Левски.

Вече след Освобождението Вазов за кратко отсяда в хотел “Одеса” на Гушо Тахов. Сградата е запазена, намира се на днешния бул. “Княгиня Мария-Луиза”. После поетът се мести в хотел “Вазов” на чичо си Кирко. Той е бил срещу сегашната Съдебна палата.

В края на 1889 г. на Иван Вазов му дотяга мизерията по хотелите. Отива при близките си на ул. “Витоша” 1. Те са наели къщата на бившия кмет Тодораки Пешов. “Аз – разказва поетът – се настаних с брата си Бориса в горния кат, а майка ми със сестра ми Въла в долния. Брат ми Никола управляваше хотел “Вазов”, в който и живееше. Брат ми Георги беше емигрант в Русия и служеше в Туркестанската област в Асхабат. От там помагаше на семейството. Борис беше ученик в V или VI клас.”

Постройката е паянтова и разнебитена, стените трудно спират ветровете. В тази “къща ветрилник”.

Вазов прави последната редакция на “Под игото”. По разклатеното стълбище се качва Иван Шишманов, който взема романа на части, за да го публикува в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”.

През есента на 1890 г. Иван Вазов отива под венчило с Атина Болярска. “Тя – пише един съвременник – правеше впечатление не само със своята външност – хубава снага от среден ръст, привлекателен поглед на мечтателка, правилни черти и дълга тъмна коса – но и с въодушевената си природа. Тя можеше да се класира между поетичните натури. Беше влюбена тогава, както слушах, в поезията изобщо и особено в поезията на Вазов, стихотворения от когото обичаше да декламира.”

Бракът налага младоженците да сменят квартирата. Наемат къща на ул. “Солунска” 47, до днешната Протестантска църква. Собственикът е Иван Касъров, столичен книжар и издател на Вазовото списание “Денница”. Съсед е младият поет Кирил Христов, който живее при вуйчо си. Кирил, известен със своята заядливост, разказва следният епизод:

“Вазов беше на балкона си, над нашия двор. Аз отидох във вуйчовата библиотека, отворих едното крило на прозореца, който е на няколко метра под балкона, и почнах пламенно да декламирам “Борба” от Ботйов. (Смятаха ме за добър декламатор; излизал бях на сцена.) Санким: “Това е поет, не като тебе!” Ботйов тогава за мене бе космополит. Вазов ме изслуша докрай, после стана и си влезе.”

“Солунска“ 47 е най-конфликтният адрес за Иван Вазов. Проблемът е, че с младото семейство живее майка му Съба. Един ден тя заключва вратата и не пуска повече Атина в къщата. Не била стока! Вместо да си прибере жената, поетът целува ръката на майце си.

След раздялата Вазов се мести на “Солунска” 40 при приятеля Атанас Илиев. Опитва се да забрави драмата и да си върне вдъхновението. “А тя, Вазовата муза – пише Атанас, – в това време особено имаше нужда от насърчение. Аз изпитвах истинска наслада да наблюдавам как се зараждаха и развиваха у поета творбите при вдъхновение.”

Следващата квартира е в центъра на столицата. Високият наем скоро го прогонва и Вазов се мести на ул. “Гурко” 17. Тук е година и половина, докато се строи собственият му дом на ул. “Вълкович” 14. Нанася се с майка си през 1895 г. Писателят Кирил Гривек си спомня:

“В двора на къщата на ул. “Вълкович“, сега “Иван Вазов”, се щураха винаги по няколко бабички – сопотненки, които идеха в София, настояваха, че са от Вазовия род и се настаняваха там на прехрана и спане за дни, понякога за седмици. Никой не проверяваше роднинските връзки на тия неканени гостенки и ако се съди по броя им, целият Сопот заедно с близките села ще излезе все Вазовски род.”

На 22 септември 1921 г. Иван Вазов хапва паница фасул. Прилошава му. Обляга се на стола. Опитва се да вдигне ръце… И издъхва. “Зениците на очите му са големи, разширени, като че поетът е жив и съзерцава учудено светлината”, описва покойника Кирил Гривек.