Когато се застрелва на 30.ХI.1913 г., Лора Каравелова смята, че смъртта й ще накара Пейо Яворов най-после да я заобича така, както тя винаги е искала и не е могла да го постигне. Среднощният изстрел слага край на живота на Лора и начало на мъките на големия поет Яворов – мъки, довели до втория, успешен опит за самоубийство една година по-късно. А първият, неуспешният става още същата нощ: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“ – пише с разтреперана ръка Яворов и се прострелва на свой ред в слепоочието, но не умира, а само ослепява.

В тъмницата на все по-сгъстяващия се мрак, в затвора на обществената мълва, заклеймила го като убиец на собствената си съпруга, сред все по-стесняващия се кръг от приятели, Яворов една цяла година се бори. Влачат го по съдилища, подлагат го на разпити, унижават го… Не смее да се покаже на улицата – все ще се намери някой, който да го познае, и „осведомен“ добре от вестниците, да извика след него: „Убиец!“ Може би Яворов би понесъл и слепотата, и самотата, ако не е била мъчителната мисъл, че е причина за самоубийството на Лора, на тази малка ненаситна жена, изключителна максималистка, която е допуснала една грешка, и то от най-фаталните: поискала е да притежава душата на поета Яворов. Да я обсеби, да я има цялата само за себе си. Лора не може да бъде обвинявана – това иска всяка жена, когато обича някой мъж. Но когато този мъж е голям поет като Яворов, душата му е неприкосновена. Това не е знаела Лора. Или – може би го е знаела, но е решила да се пребори, да премери сили. И е взела за съюзник Смъртта. В борбата си за Яворов тя не се спира пред нищо. И успява. Преди да се самоубие, година след смъртта на Лора, Яворов казва: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше от мен да я обичам винаги“. Лора побеждава. Каква ужасяваща победа!

Всъщност това е победа на Лора над Яворов само на пръв поглед. Подчинила съдбата Яворов, проправила му пътя към Смъртта, Лора все пак не успява да сложи ръка на Поета – и за това има доказателства. Приготвяйки се за дългото пътуване пред Отвъдното, Яворов си остава преди всичко голям поет – един екземпляр от „Подир сенките на облаците“ го потвърждава. Изпъстрен с червено и черно мастило, с два почерка върху страниците си, уникалният екземпляр се съхранява в къщата-музей Яворов в град Чирпан.

Единият почерк е на Яворов. Другият – ситен и бисерен, изключително четлив и чист, е на Владимир Василев. Литературният критик, близък в онези години до поета, е нанесъл под диктовката на Яворов последните, прощални поправки върху стиховете. Някъде е сменено заглавие, другаде са махнати цели куплети, на трето място са разменени. И навсякъде Яворов собственоръчно пише с несигурната си ръка на слепец – „поправката моя“, и се подписва. По някакво странно стечение на обстоятелствата надписът, който гласи: „Мила Лора, на твоята светла душа, устремен към теб, духът ми посвещава своите изповеди – Пейо Яворов“, днес е почти изличен. Докато всичко друго е ясно и се чете без усилие. Отмъщението на времето ли е това? Събрал последните си усилия за живот, през есента на 1914-а Яворов намира духовна енергия да нанесе поправки върху стиховете си, да се разпореди с поетичното си богатство, мислейки за след Смъртта. В предсмъртните си дни той мисли изключително като Поет – оскърбеният и унижен човек е след това, на втори, че и на по-заден план. Съпругът на Лора Каравелова, аристократката, светската дама, не съществува: ако въобще някога го е имало. Не съществуват вече за Яворов и разпенената мълва, пронизващите погледи, шушуканията зад гърба му. Той е вече отвъд всичко това – останала е само една призрачна любов и томчето стихове – като дете, за което умиращият родител трябва да се погрижи, да подреди съдбата му, за да не попадне тя в случайни ръце.

Този разтърсващ документ за духовната мощ на Яворов е един от най-забележителните в историята на българската поезия. Освен с убити или самоубили се поети, тя е пълна и с подвизи на духа, с полети на душата, с каквито всяка национална култура би могла да се гордее. Освен всичко останало, този екземпляр на „Подир сенките на облаците“ е и доказателство, че от поета можеш да вземеш всичко, дори живота му, но никога не можеш да притежаваш душата му, нито пък неговите стихове. Както не може да ги притежава дори и самият поет. Те имат своя собствен странен живот, те оцеляват след своите автори, за да разнасят и по-нататък през времето горчивия аромат на човешките им драми, пепелта на мечтите и копнежите им, очарованието на извървения път, какъвто и да е бил той и както и да е завършил.

И още една жертва принася Яворов пред олтара на мъртвата Лора, измолвайки може би прошка, че не я е обичал приживе тъй, както тя е искала – на почти всяка страница от книгата той е слагал и техния семеен печат с двете преплетени букви „Л“ и „П“. И този печат е оцелял красив и невредим десетилетия след смъртта на двете човешки същества, на чиято гибел е бил безмълвен свидетел. Като жертвено агне Яворов поднася на паметта на Лора този нашарен с предсмъртните му бележки екземпляр. Но всъщност постига друго – доказателство за неприкосновеността на онова мистично създание, което бедният човешки език нарича с простичката дума Поет.

Източник: chirpan.start.bg