Zateb_Bojana„България не успях да спася, поради незаинтересоваността на интелектуалците, които смятат, че чрез произведенията си казват това, което имат да кажат на своите читатели. И са прави. За жалост, не успях да спася и съпруга си, който се разболя тежко (а болестта му съвпадна с усилията ми да създам движение за спасение на България) и почина на 9 юли. След всичките ми усилия ми останаха белите листи и стихосбирката „За теб“, посветена на съпруга ми, Костадин Чонов, който ме учеше с личния си пример свободно да дишам, да пиша, да обичам“.

Това пише за новата си книга поетесата Божана Апостолова. „Книга за смъртта, която е около нас и в нас“, казва Силвия Чолева. „Книга отвъд предела, която връща значението на най-високото изкуство – познанието да се обичаме и да си казваме това непрекъснато, с разбирането, че смъртта наистина всеки миг може да превърне във вечна всяка наша раздяла, дори когато тя е за десет минути“, отбелязва Йордан Вечлев.

„Написах книгата на един дъх – стиховете буквално ме затрупваха. Това са стихове за любовта и смъртта. Дано стигне до вас и поне вас да зарадвам!“, споделя Божана.

От книгата „За теб“

Р А З П О З Н А В А Н Е

Ще стоя на ръба на душата ти,
за да съм с тебе.
Не е важно за мен
колко те има и колко те няма
в бита ни за двама.
Не е важно за мен
дали ти си човекът
в отсъствие на съвършенството.
Любовта ми е дошла за тебе.
И толкоз.

Р А З Г О В О Р

Стоя до възглавницата му
с лъжица в ръка.
– Отвори уста, казвам, моля те,
на болестта ти й трябва силна храна.
А той, излязъл от дълбокото:
– За какво ми е храна,
щом синът ми е до мене?

И З С Т Р А Д А Н О

Синът ми
седи с часове до леглото
на болния си,
безмълвен баща.
„Дишаме си заедно“ –
написа на другия ден.
И обобщи
с изстрадано прозрение:
„Бащите никога не си отиват,
отиват си синовете,
за да станат нечии бащи“.

О П А Ш К А Т А Н А С В Е Т Л И Н А Т А
(в отговор на Андрей Захариев)

Разбира се,
че животът си има началото и края.
Защо да мисли за това?
Все имаше нещо да върши
и почти никога не излизаше
от затвора на битието.
…Но веднъж…
(а това беше първият път)
стъпките му се загубиха
в ритъма на несъответствията.
И чак тогава
срасналите се с бита му сетива
успяха да видят
как се изнизва
опашката на светлината.
Имаше само миг да каже „Обичам те“.
Мракът вече захлупваше сърцето му.
Бог го чу.

Д О Т Е Б С Ъ М

Последна глътка въздух –
ето нà: изстива твоят свят
и всичко свършва.
След теб остава купчинка боклук
земята милостиво да прегърне.
След теб остава
на Вселената гласът
да се сниши в сърцето за последно.
…За да съм с теб
поне до вечността,
поне до нашата любов,
единствен покрив.

Л Ю Б О В Т А

Има неговото име.
Изричаш го.
Присвива те под лъжичката.
Трепериш.
Вече си на пръсти.
И се хвърляш в обятията й.
Без да мислиш.

* * *
Въздухът ми тежи
повече от самотата.
Тръгвам.