Сборникът с разкази на Деян Енев „Клането на петела“ се завръща 20 години след първото си издание. Сега книгата се появява под знака на издателство „Рива“.

„20 години по-късно са останали следи от онези времена, което е непростимо. За две десетилетия Европа се възстанови от Втората световна война, а ние не можем от 90-те“, коментира неотдавна по Bulgaria ON AIR писателят.

За книгата

Тази книга, като никоя друга, отразява безвремието, в което живяхме. Помня колко бях потресен, когато я четох за първи път, през 1997 г. Хората бързо забравиха правителствата, при които добре облечени бизнесмени се стреляха по заведения и инфлацията галопираше, а обикновеният човек изпадаше в отчаяние, в депресия. Чудеше се дали да остане в родината си, или с пламтящи от треска очи да търси начин как да се озове в бленувания Запад – тогава още не бяхме в Европа. Тази реалност сякаш плашеше българския писател. Но не и Деян Енев. Разказите в този сборник нагазваха смело в най-дълбокото на родното; придърпваха читателя в подмолите на тихия ужас, завладял българина. Това са разкази, пълни с предчувствия. Припомних си тази книга с удоволствие и ужас, и болка. И завиждам на читателя, комуто предстои да изживее същото.
Робърт Леви

„…те искат да омилостивят живота (ни), да му принесат такава жертва, че той да се умили, да се смекчи, да се разведри. И заради това са и вътре пародиращите живота разкази от двата цикъла „Екзотични очерци” и „Порнографски балади”: те са карнавални травестирания на жестокия и гаден живот, преобръщане на характеристиките му, засилване на ужасиите му до гротесковост, защото единствено и само с помощта на гротеската и иронията той може да се понесе, да се издържи, да се живее. „Клането на петела” е ритуал, който проси милост; жертвоприношение, което се надява на милост. Едно докосване до светлината в мрака на живеенето, което, ако и без кой знае каква вяра, все пак му се иска да мисли, че ето – още само едно-две усилия, още само мъничко напъване и всичко ще се оправи, всичко ще се уреди. Нужни са единствено търпение и постоянство, другото идва от себе си. Надеждата умира последна, а надеждата на унижените и оскърбените не умира никога.“

Митко Новков

За Деян Енев

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършва английска гимназия, а след това Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е журналист във вестниците „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“.
Автор е на над 2000 журналистически публикации и седемнадесет книги, сред които няколко сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – за която получава Наградата в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997); „Клането на петела“ (1997); „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; и „Всички на носа на гемията“ (2005); „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“, номиниран за наградата „Хеликон“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014), и „Гризли“ (2015).

ОТКЪС

Света Ана

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх. – Това са Роки и хората му – каза важно високият, с окапалите вежди. – Държали са момичетата в хотел „Виктория“. Целият единайсети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по­лоши. – Голяма патаклама е било – каза ниският. Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите. Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опит вал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия – на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо. Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най­сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко – и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четирийсет и пети. Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението ѝ да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи, усмихнатият, сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза: – Хайде да пушим. Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца. – Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? – попитах аз. – За да го дам на майка му – започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето ѝ се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните ѝ рамене неудържимо се затресоха.