Деян Енев
Деян Енев

Политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията, казва писателят.

– От вашите разкази, есета, импресии струи доброта. Кажете, защо в голямата доброта има нещо тъжно? Защо просълзява тя, докато злото може и да разсмива? Ето, Йовковите герои са такива…

– Добротата дава, а злото отнема, взема, лишава. Добротата е доброволен акт, а злото – насилствен акт, акт на агресия. Дава се обаче на кого – на онези, които нямат. Именно съзнанието за нямането, за липсата, за дефицита у нуждаещите се предизвиква тази тъга, която обвива добротата. И тук е големият урок на Йовков – даването във видимия свят ти се връща като съкровище от друг порядък в невидимия свят, превръща те, образно казано, в принадлежащ към небесните чинове, в серафим. Може да се даде нещо материално – например пари, както е в разказа на Йовков „Серафим”. Но колко по-скъпоценен е жестът на даването, съчувствието, простият акт на милост към другия човек. Именно това е печалбата на даващия. Има и друго – високите състояния на човешката емоция – радостта и тъгата, смехът и сълзите – често се допират в крайните си прояви, парадоксално се сливат. Човек може да се просълзи от смях или да започне ненадейно да се хили в шока от най-голямата си болка. Всъщност гамата на човешките емоции, белязана в единия край от радостта, а в другия от тъгата, е твърде богата, с безброй оттенъци. Понякога смехът прилича на ридание, на хлипане, друг път плачът прилича на разтърсващите синкопи на превиващ се от смях човек. Ако сте в другата стая, може и да не разберете дали човекът плаче, или се смее. И затова ние во веки веков ще четем разказа „Серафим” – който ни изяснява тези неща, но не по научен път, а по художествен. А знанието, което добиваме по художествен път, влиза направо в генетичната ни памет.

– За новоизлязлата ви книга “Гризли” (изд. ”Рива”) казвате, че съдържа много добри разкази, добри и не дотам добри. И че изпитание за читателя ще е да ги отграничи. Какво целите с това?

– Първо, държа да съм честен към моите читатели. Второ – да дам сигнал към колегите: творецът винаги знае какво е написал, има съзнание за качествата му. И когато някой критик с ореол хвали посредствена книга, дълг на самия автор е да стане и да каже: посмали, манго.

– В портал “Култура” следя вашата поредица интервюта “Старите писатели”. Това утешително внимание към тях ли е, своего рода реквием приживе, или?

– Това е чувство за дълг към тези хора, мои по-възрастни колеги, Димитър Коруджиев, Любен Петков, Георги Величков, Никола Радев, Валентин Караманчев, Марко Ганчев, ще има и други, чийто живот е преминал в служба на литературата. Моят несръчен поклон към тях. Въпреки напредналата си възраст те продължават да работят – Никола Радев преиздаде обогатената си с над двеста нови страници „култова”, както казваме сега, книга, „Когато Господ ходеше по земята”; Марко Ганчев издаде мемоари и стихове, Георги Величков почти е завършил литературните си мемоари, Валентин Караманчев – също; току-що излезе допълненото преиздание на блестящата книга с фрагменти на Любен Петков „Огън и мъгла”. А книгата на Коруджиев „Градината с косовете” и досега си остава за мен ненадминат връх в нашата литература.

– Защо според вас обществото се отнася с такава варварска немара към възрастните си творци, към възрастните поколения изобщо?

– Защото обществото е пирамида. И когато е прояден и окраден най-долният слой, основата, икономическата база, от това страда и върхът на пирамидата, нравствените устои.

– В есето “Народ от исихасти” обобщавате, че “набожните бабички са направили повече в историята на нашето отрадно българско огнище, за да се опази то и да остане човешко в своя вид. Без широката земя на набожните бабички нямаше да има род, памет…” Къде ги тези бабички? И накъде без тях?

– Още ги има, те са последните жители на селата ни. Седят като питанки пред праговете на рухващите си къщи, един последен акорд от великата и печална съдба на българското село, което удържа и опази народността ни и я въздигна, защото животът в него беше подчинен на прости и ясни като изгрева и залеза правила. Където времето за жътва беше време за жътва, където силата на младостта и мъдростта на старостта вървяха ръка за ръка. Естественият и основан на природните правила живот на българското село и неговият космически вик – фолклора, след време ще бъдат признати като важен влог в световната цивилизация, уви, вече само като музеен експонат.

– Описвате спомени от детството си в поповските села. По случайност и моето мина там. Помня незлобливия хумор на възрастните, ведрата устойчивост, с която посрещаха несгодите в живота. Боя се, че тези добродетели мъчно се предават напред извън своята среда. Така ли е?

– Генетичната памет е велико, страшно нещо. Тя може да избие след поколения, тя никога не изчезва напълно. Но, разбира се, фундаментът вече няма да го има. Нека тук да използвам повода да поздравя от страниците на вестник „Труд” твоя баща – писателя Борислав Бойчев. Веднъж, при една среща той ми каза: Деяне, аз и ти сме сред малцината, които още могат да пишат с разбиране за българското село. Не останаха много такива писатели. Тайно си нося този комплимент на Борислав Бойчев като орден на ревера.

– В разказа “Казанът за ракия, вехтият” внушавате, че казанът не е съоръжение за алкохол, а е утвар на магически ритуал, източник на вълшебна аура… Защо, по-дяволите, този казан е дразнител на всячески власти и все търсят колай да му видят сметката?

– Все заради същото, заради което ставаше дума дотук – заради разрушената пирамида на ценностите. Нещо повече, политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията. Казаните за ракия са последните котви на изчезващото село и аз мисля, че Ирина Бокова трябва да ги обяви за културна ценност, наместо чиновниците у нас да търсят как да ги удушат.

– Пишете стихотворения в проза. Класикът на жанра И. С.Тургенев има едно със заглавие “Жал ми е”. “Жал ми е за убиеца и за неговата жертва, жал ми е за лъжеца и за излъгания, жал ми е за щастливите и за нещастните… За щастливите повече, отколкото за нещастните.” Как бихте го тълкували, съотнесено към нашето съвремие?

– Не може да има щастие в един нещастен свят. И може би затова щастливите са повече за окайване, защото нещастните поне са прегорели, поне са свикнали. Писателят не съди, ако съди, той ще е публицист, не писател, писателят разбира и се мъчи да проумее. И наистина жалостта е основният двигател на писателския труд. Защото да жалиш, значи да разбираш. Впрочем Василий Шукшин има великолепно есе на тази тема. Гледам, че сега преиздават Андрей Платонов, хайде, кога ще преиздадат и Шукшин, великия певец на жалостта към човешката несрета, към тъжната човешка участ да сме родени с божествена искра в себе си, а да завършваме живота си като тъжни алаши, въртящи се до побъркване около все по-пресъхващия кладенец на времената, в които живеем.